Мъжете не бяха вдъхновени, макар предложението да им се стори разумно. Те бяха толкова ядосани, че не можеха да се зарадват. Всички тръгнаха по един коларски път, който се спускаше надолу. Там се образуваше широка поляна, скатана в пазвите на баира. За разлика от Долната чешма, която беше доста близо, тук наблизо минаваше малка рекичка – Черкезина, и в този триъгълник – между реката и двата ската, имаше гора салкъм, топола, тук-там кестен и дрян. Дружината все по-нетърпеливо заслиза по склона. Изведнъж вдясно Ибрахим видя това, за което досега беше говорил водачът им. Красив, белоснежен параклис се беше скатал сред дръвчетата. Над него кичести салкъми[4] бяха надвесили клони, като че да го предпазват и защитават. Откъм страната на Ибрахим параклисът имаше тясна, но висока вратичка, над която беше написано "Аязмо Свети Георгий". Ибрахим знаеше, че целият му род счита Свети Георги – светецът на небесното войнство, за свой закрилник. Явно брат му беше издигнал този параклис в чест на Боляровия род. Мъжете започнаха да свалят шапките си, да пият и да се мият от трите чучура на чешмата. Това не беше истинска чешма, всъщност водата изтичаше от аязмото. Чучурите бяха разположени от широката част на аязмото, тази, която не беше вкопана в земята. Подът на аязмото беше мраморен. По него, от ръцете на опитни майстори, бяха изсечени розови храсти, преплетени със салкъми грозде, имаше изобразени и животни, и птици. В дъното на аязмото имаше квадратно корито, изсечено в пода. В така образувалото се малко корито, някъде отгоре от баира, се стичаше вода, която пълнеше басейнчето, а после под пода изтичаше навън и беше хваната в три чучура. Може би, защото водата, веднага след като извираше, се събираше в басейнчето, където се утаяваше, а после преминаваше под мраморния под, тя беше леденостудена дори в този топъл ден, освен това беше и кристално чиста. В басейнчето вярващите пускаха сребърни пари, за да измолят здраве и дълъг живот от светеца. Ибрахим знаеше, че когато във вода се остави да престои сребро, то я прави лечебна и много чиста. Говореше се, че някои от чешмите в Топкапъ сарай са със сребърни тръби и чучури, за да е по-вкусна и чиста водата.
Мъжете от русалийската дружина се наслаждаваха, пиеха и, пръхтейки от удоволствие, се миеха. Животът сякаш се върна в тях и сега те бяха развеселени и доволни.
Ибрахим не свали маската си като останалите. Кара Тозю го беше предупредил да не я сваля. Отнякъде трябваше да се появи Яне също с конска опашка на маската си. Дали Болярови, облечени като русалии, не дебнеха някъде наблизо? Ибрахим познаваше свирепия нрав и бойните умения на роднините си и си представяше какво ще стане, ако нападнат селяните от Ходжиново. Той потърси с поглед "кесиджията" на ходжиновци, беше решил да се разкрие и да го предупреди. По-добре така, отколкото на съвестта му да легне животът на тези невинни, играещи си с водата като деца, мъже. Много от тях вече се бяха напили и измили с прохладната вода и сваляха чановете и дебелите кози дрехи. Някои от тях се изтягаха под сянката на дръвчетата около аязмото. Други бързаха и преди да са се съблекли търсеха храсти за удовлетворяване на нуждите си. Това беше следващата трудност с тези костюми. Водачът, макар и още облечен, явно също търсеше място и Ибрахим го видя да навлиза в горичката. Беше неудобно да го последва, затова остана все така прав на малката полянка и зачака връщането му. Не свали маската си, не само защото Кара Тозю така му бе казал, а и защото не желаеше да се разкрива пред хората от Ходжиново.
Явно вършенето на каквато и да е нужда с костюма беше трудна работа, защото "кесиджията" от Ходжиново доста се забави. Изведнъж храстите от мястото, където беше влязъл водачът, се размърдаха и оттам се появи той, в пълния си блясък, като митично чудовище "изплува" от горичката. Маската му беше страшна, но това, което накара кръвта на Ибрахим да смръзне, не беше видът на маската, нито чановете, които застрашително похлопваха, не беше и погледът, който той не виждаше, но се чувстваше наблюдаван. Това, което го накара да настръхне, беше конската опашка, която се развяваше на върха на маската на "кесиджията".
Една мисъл като светкавица порази мисълта на Ибрахим. Брат му отново го беше измамил. Беше му устроил капан. Чрез Кара Тозю му беше казал да облече кукерски костюм и да се включи към русалиите на Ходжиново. "Кесиджията" на селото естествено не беше Яне. Брат му беше убил "кесиджията". Дали случайно Яне беше избрал да бъде "кесиджия" на селяните от Ходжиново, след като той самият беше истински кесиджия? Това беше станало още преди да тръгнат или преди малко в храстите. Ибрахим не знаеше, но беше сигурен, че "кесиджията" беше подменен и то не доброволно. Със сигурност мъжът вече беше мъртъв. Ибрахим се сети как водачът на русалиите ги беше водил към Боляровия хан. Той е имал план и го беше следвал неотклонно, а Ибрахим през цялото време е бил във властта му, като мушица в паяжината на паякубиец. Досега не беше допускал мисълта, че брат му може да е по-добър, хитър и опитен воин от него, но кесиджията вече няколко пъти го беше "улавял" неподготвен. Така беше станало и сега, когато той бе скрит зад маската на ходжиновския водач на русалиите. А можеше ли да е клопка и зад маската да бъде някой друг, а Яне да гледа някъде отстрани? Ибрахим нямаше време да помисли. Човекът с маската срещу него извади тънко право острие. Той познаваше прекрасно това оръжие