Чак в следващия момент Ибрахим осъзна какво би станало, ако нямаше ортома. Отдавна вече щеше да лежи мъртъв на земята. Мислено благодари на Велко Кесиджи, после отстъпи няколко крачки назад и отново зае бойна позиция.
Хората от Ходжиново продължаваха да наблюдават стъписани тази картина. Те вече нищо не разбираха. Двамата мъже, маскирани като чудовища, с извадени в ръце оръжия, явно се готвеха за битка. Гледката беше толкова странна. Те бяха чували за сблъсъци между различни русалийски групи, но нито бяха чували, нито бяха виждали двама русалии от една и съща група да вадят оръжие един срещу друг. Двамата се приближиха един към друг, Ибрахим посегна към кръста си и с лявата ръка извади персийската кама. Еничарът направи това, защото искаше да се бие с две оръжия. Той смяташе, че това ще му осигури предимство. Спомняше си колко му беше трудно, когато за пръв път се сблъска с този европейски начин за водене на бой. Това, че мъжът беше въоръжен с право острие, беше добре за него. Познаваше това оръжие още от Едирне, когато се беше упражнявал с Юсуп. Спомни си битките си срещу шпага и рапира във Франция с Льо Комб, с меджовете в Персия и битките с Колаксай и братята му, а и срещу швейцарските и френски гренадири. Това оръжие, този тип острие, му беше познато. Неведнъж той беше заставал срещу право острие и всеки път беше успявал да победи, а понякога и да убие човека, който го държи. Сега, като гледаше това оръжие, насочено срещу себе си, се успокои. В следващия момент обаче Яне направи нещо, което го притесни. Той също бръкна в диплите на костюма си и извади неговата султанска кама. Брат му явно не беше притеснен и за него не беше нов този начин на дуелиране, като в едната си ръка държат късо, а в другата – дълго острие. Видът на красивата, богато украсена кама, която му беше подарена лично от султан Ахмед Ш и която дълго време беше негов неотменен спътник, го изпълни с желание да си я върне. Сега неговата кама беше в ръцете на брат му. Ако победеше, еничарът щеше да си я върне, това решение вече беше взето.
Правото острие беше много по-дълго и леко от ятагана. То беше тънко и двуостро като жило и беше много добро за мушкане и пробождане. Ятаганът беше отличен за сечене, но много по-слаб при мушкане. При сечене и порязване другите оръжия трябва да се натискат или ако се изтеглят, те излизат от плътта. Ятаганът напротив, тежкото му острие му даваше огромно предимство при сечене, а благодарение на формата му, колкото повече боецът тегли към себе си, което е най-силното движение на ръката, толкова повече острието се врязва в плътта. Това правеше ятагана много силно, опасно и разрушително оръжие.
Ибрахим замахна и пръв нанесе своя удар. Не го направи много силно, за да не се разкрие прекалено в самото начало и да бъде изпреварен. Ударът му беше защитен по перфектен начин с движение, което издаваше прекрасна бойна подготовка и едно много високо ниво на владеене на оръжието. Ибрахим не само нанасяше удари, но както всяко начало в битка, той проучваше своя противник. За да победиш, трябва да познаваш слабите страни на човека, изправил се пред теб. Така леко и вяло, някак като на шега, той удряше отляво и отдясно, като че ли изпитваше брат си дали знае различни удари. Хората, които наблюдаваха, едва ли можеха да се досетят, че това е сериозна битка на живот и смърт. Отстрани изглеждаше все едно еничарът изпитва брат си и двамата се забавляват, след което ще се прегърнат и ще се смеят заедно. Ибрахим, като внимаваше да не бъде контриран, удряше пак и пак, и пак. В позицията, движенията, техниката и начина, по който противникът му водеше битката, имаше нещо, което го порази. Не, не можеше да сбърка. За нищо на света не можеше да сбърка това, което виждаше пред себе си. Думите биха могли да го подведат, но не и това, което виждаше, това, на което цял живот беше учен. Човекът, срещу когото беше влязъл в битка, макар и облечен с кукерски костюм, му беше познат. Да, вече много пъти той се беше изправял в битки и двубои срещу него. Това откритие го разтърси. Отначало му се стори, че греши, но колкото повече удари си разменяха, толкова по-убеден ставаше в това. Още в корпуса се беше научил да разпознава хората само по движенията им. Когато чуеше някое име, вместо да се сети за лицето и първо то да изплува в съзнанието му, Ибрахим най-напред се сещаше за движенията му, за това как се бори и бие, как върти шашката и какви са грешките и слабите му страни. Така че сега, когато се биеше с брат си, той разбра, че грешка не може да има, той вече се беше изправял срещу този мъж и то неведнъж. Освен това можеше да се закълне, че зад техниката му прозира намесата на приятеля му льо Комб. Веднага отхвърли тази мисъл, но натрапчивата идея остана. Откъде Яне можеше да познава французина?