Сега обаче битката продължаваше и еничарът нямаше време да си спомни кога точно се бяха срещали и при какви обстоятелства. Хубавото бе, че не се биеше срещу непознат противник, а и оръжието, макар толкова рядко и специфично, също му беше познато. Ето например, за да нанесе силен сечащ удар отстрани, на Ибрахим му се налагаше да отвори повече ръката си, а това откриваше тялото му за мушкане. Ибрахим наистина беше превъзходен фехтовач, ръката му беше твърда и силна. На няколко пъти се опита със силата и тежестта на своето оръжие да притисне противника си и да избие много по-лекия меч от ръката на Яне, но това не му се отдаде. С ловки маневри мъжът срещу него успяваше да бъде равностоен в битката. Ако Ибрахим не знаеше кой е Яне, сигурно щеше да се изненада, но сега той разбра, че битката няма да се реши бързо. Търпение, сега му беше нужно търпение. Това качество е едно от най-трудните за изграждане по Пътя на воина. Осъзнаваше, че вече е стар и че едва ли може да се сравнява с онзи Ибрахим отпреди 30 години, но старият воин знаеше, че сега притежава качества, които на младини все още не беше изградил. Едно от тях беше търпението. Беше го градил през годините лишения, труд и изпитания, както и в моментите, в които беше дебнал да нанесе решителния удар. Днес беше стар и сигурно много по-бавен отпреди, но беше пресметлив, разсъдлив и търпелив. Търпението щеше да реши изхода на тази битка, Ибрахим беше сигурен в това.
Противникът на Ибрахим беше надарен с бързина, но не с нормална, а с някаква свръхчовешка, дяволска бързина. Неговото оръжие беше като жило и той го изстрелваше напред с такава бързина, че приличаше по скоро на мълния, отколкото на мушкане. Колкото по-бърз ставаше Яне, толкова повече Ибрахим изоставаше в бойните ситуации.
Допълнителното късо оръжие даваше предимство на Ибрахим и му беше много по-лесно да парира леките, пък макар и бързи удари на меджа. Може би затова еничарът много по-често използваше персийската си кама за блокиране и защита от мушканията на правото тънко острие. Ятаганът нанасяше много по-силни удари и Яне скоро се убеди, че е много трудно и рисковано да противопоставя султанската кама на ятагана.
Хората от Ходжиново бяха притихнали. Те не можеха да проумеят какво се случва и на какво точно стават свидетели. Битката пред очите им беше най-странното нещо, което бяха виждали. Допреди малко самите те бяха облечени с тежките неудобни костюми, с които нищо не виждаха и които едва не ги доведоха до припадък и смърт в тази жега. От собствен опит те знаеха, че хора не могат да се движат с тези костюми, а какво остава да се бият. Селяните не казваха нищо, но знаеха, че в костюмите не може да има хора. Бяха сигурни, че зад маските се крият демони или някакви други безплътни същества. Всички бяха настръхнали от страх и вълнение, ужасът се прокрадваше като черна мъгла в душите им, но не можеха да се откъснат от гледката на случващото се. Като омагьосани бяха вперили поглед в битката на чудовищата. Всеки чувстваше, че това може да струва живота му и го беше страх, че биещите се могат да се обърнат срещу тях, но като че ли страхът и инстинктът за оцеляване бяха притъпени от любопитството. Подсъзнателно те чувстваха, че случващото се е по-важно от тяхното оцеляване. Гледката на биещите се същества, изпълзели като от преизподнята, ги беше вцепенила, както змия вцепенява жаба преди да я погълне. Те разбираха това, но не можеха да помръднат. Битката беше толкова бърза, че насядалите наоколо не можеха да видят какво точно се случва. На моменти те нищо не разбираха и не гледаха като свидетели, а като омагьосани.
Битката наистина беше много бърза. На няколко пъти Ибрахим "изпускаше" движението на Яне. Брат му беше много по-бърз от него. Той беше с една година по-млад, но едва ли от това идваше бързината му. Беше дяволски бърз. Брат му беше продал душата си на Шейтан, затова сигурно беше толкова бърз. При един удар на Яне, Ибрахим закъсня, не, по скоро не закъсня, а Яне го изпревари. Това беше толкова бързо мушкане, че еничарът по никакъв начин не успя да се защити. Почувства натиск, като че ли някой натискаше с ръка костюма му. После натискът изчезна и той за малко щеше да загуби равновесие напред. Известно време не чувстваше нищо. Чак след това дойде паренето. Оръжието на кесиджията беше превъзходно, беше толкова тънко, бързо и леко, че влезе в него почти без да го усети. Острието на меча беше толкова съвършено, че не раздра плътта му, а го разряза, то само влезе и излезе. Паренето се засилваше, именно то го накара да загуби за миг концентрация. В този момент дойде разсичащият удар в корема. Острието разряза дрехата на корема му, но той отново не усети болка. Въпреки това знаеше, че е порязан. Този път паренето беше по-силно. Мина доста време преди да усети, че е сериозно ранен. Явно губеше много кръв, защото скоро почувства слабост. Ръката, с която досега беше стискал дръжката на ятагана, отхлаби хвата си и се разтрепери. Трябваше да действа бързо, ако искаше да оцелее. Беше допуснал да бъде ранен и се намираше близо до смъртта. Колкото и да беше странно, брат му се беше оказал по-добър от него в битката с оръжие. Сега той беше ранен и животът му беше застрашен. Какво да прави? Тогава реши да премахне предимството на оръжията. При едно поредно мушкане на Яне към корема му, Ибрахим нанесе решителен изпреварващ удар. Той завари атакуващия неподготвен и оръжието, с ясен метален звук, излетя от ръката на Яне.