Около него се бяха скупчили всички селяни от Ходжиново. След като се скри от очите на хората, с помощта на султанската кама преряза мишинените ремъци и се освободи от кукерските дрехи. Втъкна в силяха си пищова, меча на исляма и двете ками, хвана в ръка джерида и се затича към конака. На едно място прекоси река Черкезица. Беше разгарът на лятото и в нея нямаше много вода. Опитваше се да бяга, без да мисли за това, което беше направил преди малко. Когато се прибра в конака, все още не беше на себе си. Още по пътя реши какво да прави. Веднага повика Али Мюзекки. Само една следа беше останала, която можеше да го свърже с убийството и това беше конят, който беше оставил на сборното място на русалиите. Знаеше, че ходжиновци ще са в шок. Те щяха да търсят помощ и то сигурно от хората в Боляровия хан. При прибирането си едва ли щяха да се отърват от кукерските си дрехи, така че щяха да се забавят много. Ибрахим нямаше сили.
– Али ага, отиди по най-бързия начин и ми доведи Арабкан! – после беят обясни на персиеца къде е оставил коня си. Помощникът нямаше нужда от повече обяснения, защото много добре познаваше коня на господаря си.
– Случило ли се е нещо, Ибрахим ага?
– Тичай, няма време!
Сега наистина не му беше до обяснения. Докато седеше и се молеше на Аллах да му прости големия грях, който беше извършил, талибът се върна, но не водеше със себе си Арабкан. Ибрахим изтръпна, нима беше разкрит? Оказа се, че Арабкан беше отказал да тръгне с Али. Умното животно беше научено да не се подчинява на никого другиго освен на господаря си. Нурсултан Алиев беше последният човек, на когото Арабкан беше разрешил да го язди и то след много бой. Оттогава никой друг не го беше яздил и така не можеше да бъде откраднат. Ибрахим едновременно беше гневен, че трябва да отиде лично да вземе животното и в същото време беше доволен от верността на Арабкан.
Той отиде и сам доведе коня си. Сега вече никой не можеше да го свърже с убийството, но съвестта му остана като вечно буден съдник.
Няколко месеца никой не видя агата. Единствено персиецът можеше да влиза в къщата при него. Там нейде на втория кат живееше агата, а вратата на къщата като кале стоеше непрекъснато залостена. Аргатите чувстваха, че става нещо лошо, но никой не смееше да попита. Суров човек беше той, говореше се, че някога бил аскер и много животи тежали на съвестта му. Всички се държаха далеч от него. Появиха се даже слухове, че агата не е в конака, а е заминал за Стамбул или Филибе, но това се говореше тихо и никой не смееше да се интересува каква е истината.
Мина много време преди една сутрин господарят на имението да излезе пред къщата крепост. Цялото му лице беше брадясало, по бузите беше покарала остра, четинеста брада. Добре поддържаните му еничарски мустаци бяха увиснали. Лицето му беше някак измъчено, пепеляво, очите – тъмни и изпити, а бузите му, макар обрасли с гъста брада, си личеше, че са хлътнали навътре. Косата му беше рядка. Чак сега на ратаите и прислужниците им направи впечатление колко бели са брадата и косата на агата. Досега той винаги беше ходил с гладко избръснати бузи и глава, сега обаче годините му проличаха, а може би не годините, а патилата. Ибрахим ага приличаше на смъртник. Изведнъж като че ли се беше състарил и смалил. Някаква мъка беше оставила дъмга върху тялото му и той изглеждаше крив и изгърбен.
Промяната беше толкова голяма, че ратаите никога не биха познали в този прегърбен старец онзи властен мъж, но той излезе от къщата, а тази къща нямаше други входове и никой, освен господарят и Али Мюзекки, нямаше право да влиза в нея.
Скоро отнякъде се появи и персиецът.
– Ибрахим ага, не бива да се появявате така пред хората – каза той.
– Ратаите ще ви видят.
– Никой не ме интересува вече! – каза съкрушен старецът. – Оседлай коня ми!
– Но, Ибрахим ага, не бива така да се появявате пред чужди хора! Поне си сложете шапка на главата, слънцето е силно!
– Конят и соколът да са готови!
Ибрахим ага като че ли се сети за нещо. Отново някакъв – макар и малък, блясък се появи в очите му. Като чу за сокола, Али се зарадва. Агата беше решил да ходи на лов със сокола си. Той знаеше колко много обича да ловува еничарът и каква наслада му носи това. Соколът не беше ловувал от много време и единственото, което правеше в последно време, бе тъжно да изписка сегиз-тогиз. Разбира се, за него се грижеше специален доганджия – един старец, и не можеше да се каже, че птицата не е хранена или че не са полагани грижи за нея.