Това, че поиска сокола, означаваше, че Ибрахим се връща към живота. Каквото и да се беше случило, каквото и да беше преживял агата, това вече беше минало, то беше свършило. Али се зарадва. Господарят много повече му харесваше така, жизнен и активен. Седмици наред той беше наблюдавал как беят се самоизмъчва и страда, откъснат от живота и реалността. Али беше сигурен, че агата е болен, но не от някаква телесна болест, а от душевна болка. А тези болки са най-упорити и лоши и няма илачи измислени за тях. Той, разбира се, прерови записките си и книгите на Абу Али ибн-Сина, но там не откри нищо, което да може да помогне на господаря му. Не можеше да разбере от какво страда еничарът, защото той не искаше да говори с него, не ядеше, мълчеше и като че ли душата му не беше в този свят.
Това, че Ибрахим поиска да отиде на лов със сокола, означаваше, че няма да се мярка пред много хора. Персиецът беше доволен, защото той не искаше хората и раята да виждат бея си така.
Конят и соколът бяха приготвени. Ибрахим се появи с черни дрехи, със силях, на който беше закачена някаква чуднокрасива кама. Тази кама Али никога не беше виждал, но толкова много неща беше чувал за нея, че веднага се сети коя е. Старият му приятел евреинът неведнъж горящ от страст му беше описвал тази кама, която според него била камата на старите персийски шахове, а после преминала в ръцете на османските султани. Именно тази кама беше висяла на кръста на султан Ахмед III. С нея Ибрахим беше откупил Персика. Какво се беше случило? Тази кама имаше нещо общо с всичко, което агата беше преживял в последно време, но какво? Макар и умен, Али не можеше да разбере какво става. Камата обаче му направи силно впечатление. Тази кама носеше нещастие, където се появеше, се случваше нещо лошо. Как тя отново беше попаднала в ръцете на Ибрахим? Какво беше станало с бащата на Персика? Камата накара Али да си спомни за родната Персия. Колко далеч се намираше тя сега! Какво беше станало с неговия мечет? Къде се беше запилял приятелят му евреин? Али не можеше да си отговори на тези въпроси, но чувстваше, че се случва нещо нередно. В силяха на Ибрахим ага беше затъкнат и ятаганът, който талибът много добре познаваше, а също и един пищов.
Ибрахим също мислеше за султанската кама, но други неща го вълнуваха. Той много добре знаеше поверието, че кесиджия може да бъде убит само от друг кесиджия и с кесиджийско оръжие. Той беше убил Яне със султанската кама и се питаше дали това оръжие не е било притежавано от кесиджии. Можеше ли да се окаже, че турските султани и персийските шахове са част от сектата на кесиджиите?
Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Ибрахим като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си беше сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.
– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.
Ибрахим много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не беше виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от много време не беше излизало от обора. Но не да ловува беше дошъл Ибрахим бей. Той говореше на сокола като че ли птицата можеше да го разбере.
– Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз ... И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!
Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.
Ибрахим дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, Ибрахим продължаваше да му говори:
– Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест и да влача съществуването си на братоубиец! Той ме победи завинаги! Неговите гълъби победиха теб, Бурак! Най-гордата от всички птици беше победена от едни жертви! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш! Ти вече си мъртъв, но още не знаеш това!