Докато говореше това, Ибрахим махна с ръка и птицата се "откъсна" от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той беше истински сокол. Той беше птица и свободата го опияняваше. Ибрахим го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:
– Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак!
– Като каза това Ибрахим бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата като че ли осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече беше дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, в която стискаше същия онзи пищов, който преди дни беше в ръката на брат му, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и като че ли изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя като че ли се разтвори и от нея остана само душата ѝ. Ибрахим се учуди, никога досега не беше виждал такъв изстрел.
– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето като свободна птица. Повече никога няма да ловя и да убивам. Брат ми беше последният човек, когото убих, а ти си последното нещо, което си позволих да убия! Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!
Еничарът беше потресен. Изстрелът с този пищов беше направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.
Ибрахим бей се прибра в сарая си. Старецът и Али дойдоха да го посрещнат и да му помогнат да слезе от коня. Старецът стоеше стъписан пред конника.
– Ибрахим ага – попита той, – къде е Бурак?
Ибрахим нищо не отговори, а само мрачно изгледа двамата мъже. Скочи от гърба на коня и дори не благоволи да каже думичка. Али пое поводите на Арабкан и тръгна да го прибира в обора, а старецът доганджия остана с празни ръце. Той все още не можеше да разбере какво става. Али го наблюдаваше и му стана тъжно. Докато махаше седлото на коня, старецът отиде до него и каза:
– Али ага, попитайте бея какво става с Бурак!
Али също искаше да разбере какво бе станало с Бурак. Тъкмо беше решил, че беят се е оправил и сега се случи това със сокола. Али Мюзекки потропа направо върху дървения парапет, за да предупреди агата за присъствието си.
– Ибрахим ага, може ли да поговорим?
Агата нищо не каза, а само погледна към талиба. Тъй като продължи да мълчи, талибът заговори:
– Какво стана, Ибрахим ага? Къде е Бурак?
– Нищо не е станало, Али ага – с мъка отговори Ибрахим.
– Къде е Бурак, Ибрахим ага?
– Бурак умря – кратко отговори беят.
– Умря? – персиецът не можеше да скрие учудването си. – Как така умря, Ибрахим ага?
– Бурак беше наранен и умря.
Чак сега Али видя пищова. С красива инкрустирана дръжка, точно това оръжие днес сутринта бе видял да стърчи от силяха на агата. Сега табанджията стоеше пред него, поставен на ниската масичка. По всичко си личеше, че с пищова скоро е било стреляно. Талибът веднага разбра какво се бе случило, Ибрахим бей сам бе убил сокола си.
– Защо, Ибрахим ага? Защо? – талибът не можеше да каже нищо повече.
– С Бурак умря част от душата ми.
– Но защо го застреляхте? Защо ви беше да убивате Бурак? Той не беше виновен за нищо...
– Не съм казал, че е виновен. Аз го освободих.
– Но защо просто не го пуснахте да отлети?
– Никой не може да си тръгне от мен!
– Но защо? Защо?
– Защото аз съм Ибрахим Селяхаддин! Никой не може да си тръгне или да ме изостави! Щом си до мен, единственият изход е да останеш с мен завинаги или да умреш!