Животът в Ибрахимбейовия сарай продължаваше. Без да излиза от него, чрез талиба Али Мюзекки, Ибрахим изкупи земите на селата Катърли и Касъмово. След време купи и цялата земя на Ходжиново и Конуш. Така земята, която владееше, стана истинска кааза и той вече беше истински бей. Единствено земята на Боляровия хан стоеше като остров в именията му. Сега земите му се простираха от Цариградския път до Станимака, от Козбунар до Касъмово. В каазата влизаха десетина села, повечето български и едно турско – Касъмово. През именията му минаваха четири реки: река Мечка до Козбунар, после Сушица, под самия баир течеше Черкезица, а една безименна река течеше през горната част на баира. Следващата голяма река, но тя протичаше извън именията му, беше Чая, идваща от Станимака. Всичко се управляваше от неговия конак.
След като изкупи земите на Катърли и Касъмово, през една нощ яхна Арабкан и обиколи землищата на двете села. Яздеше коня си и си спомняше как преди много години потерите на тези две села го бяха преследвали като диво животно. Така беше започнало цялото му пътешествие. Чак сега, като яздеше из землищата на селата, си даде сметка, че всъщност така беше започнал животът му. Обикаляше из каазата си и се чувстваше като господар на света. Той беше успял. Беше станал богат и властен. Всички хора от детството му, които беше познавал, както и децата им, сега му бяха подчинени и зависеха от него. Той беше техен господар и така щеше да остане навеки. Техните деца и внуци щяха да служат на неговите деца и внуци. Както си яздеше, Ибрахим се усмихна, може би беше дошло време да се замисли за наследници. Тази мисъл искрено го развесели. Никога досега не беше мислил за това. Прибра се в конака. Колкото и да беше странно, мисълта за наследник го изпълваше с трепетно очакване. Сладостна топлина се разливаше из тялото му щом се замислеше за това. Може би вече беше време да си направи харем и да се обгради с ханъми. Може би тогава нещата, които му се бяха случили, нямаше да му се струват толкова лоши. Следващият въпрос беше: Българка, туркиня или гъркиня? Той беше мюсюлманин и знаеше, че българите не са склонни да дават дъщерите си в хареми. Освен заради вярата, според тях беше обидно жената да бъде една от жените на някой бей. Разбира се, имаше случаи на българки в хареми, но всички те бяха отвлечени насила, а след това разправата на бащите и братята им беше безцеремонна. Ибрахим не желаеше да има врагове. Българките бяха много красиви, гъркините бяха с по-бяла кожа, но по-груби. След като мисли дълго, Ибрахим бей реши да не рискува и да си вземе няколко туркини. Те щяха да бъдат мюсюлманки и с тях щеше да му бъде най-лесно. Освен това беше богат и за всеки род щеше да бъде чест да му даде дъщеря си за ханъма.
Една сутрин осъмна с взето решение, преди това обаче реши да изпълни още един свой дълг. Взе Тайната книга и, яхнал Арабкан, пое към Араповския манастир. Разбира се, със себе си носеше и кожена кесия. Бяха минали много години и Ибрахим не можеше да се сети колко бяха жълтиците в онази кесия, която Инокентий му беше дал, за да купи агнешки кожи от Станимака. Все пак той напълни голяма кесия с жълтици и тръгна да върне дълга си.
Манастирът беше същият, какъвто го беше оставил преди толкова години. Без да слиза от коня, Ибрахим потропа на Голямата порта. Отвътре някакъв монах отвори портата, поклони се и каза:
– Заповядайте, Ибрахим бей!
Ибрахим онемя. Не очакваше някой да го познава тук. Земите му наистина се простираха до самия манастир, но не очакваше християнските монаси да го приветстват, та те не го познаваха, а и той беше мюсюлманин. Ибрахим скочи от Арабкан и подаде поводите на монаха.
– Първо да почине, а после го напойте и му дайте малко зоб!
Монахът явно беше свикнал да се грижи за животни, защото с ръката на опитен коняр отведе коня до чешмата отвън, до входа на манастира. Ибрахим си спомни годините, които беше прекарал в светата обител. Всичко му беше толкова познато, като че ли не беше ходил никъде и още беше онзи кьосе пандур.
В този момент той погледна към скрипторията. Черната сграда все така се извисяваше на същото място. Ибрахим беше научил, че сега скрипторията вече не е това, което беше. Към нея новият игумен беше създал едно от първите килийни училища, за да пръска искрите на знанието, просветата и любородието. И ако някога монасите книжници бяха стояли по цял ден прави, а краката им се изпълваха с кръв, сега учениците стояха седнали, с кръстосани пред себе си крака и пишеха с пръчки на пясъчни таблички. Преподаваха им строги монаси и ги учеха не само на четмо и писмо, но и на всякакви други полезни неща.