– Приличаш ми на някого – каза игуменът. – Виждали ли сме се някъде, ага?
– Да, познаваме се.
– Откъде? – монахът явно беше заинтригуван. – Къде сме се виждали? Името ви ми е непознато.
– Инокентий, някога двамата с теб бяхме приятели. Преди много години ти ме спаси тук, в този манастир.
Явно впечатлен от думите му, игуменът го гледаше, без да помръдва.
– Кой си ти? – попита той и се намръщи. Погледът му стана толкова остър, като че ли пронизваше Ибрахим и гледаше вътре в него.
– Аз съм Петко, Инокентие.
– Какво?!
– Аз съм Петко.
Старецът се вгледа още по-внимателно в госта си. Мина доста време. Ибрахим не можеше да разбере дали лежащият мъж не може да си спомни кой е, или не беше сигурен, че е той.
– Петко?! Но ти каза друго име, ага! Не си ли турчин?
– Не, не съм турчин, българин съм. Сега се казвам Ибрахим Селяхаддин, но някога бях Петко.
Старецът явно не вярваше на думите му. Той го гледаше все така, но вече в погледа му се беше появила подозрителност.
– Какво се е случило, ага, защо сменихте вярата си?
– Не ми се говори за това, отче Инокентие.
– Наистина ли си Петко? – попита игуменът.
– Да, аз съм Петко.
Игуменът опита да се надигне още, но тежко изпъшка. Той искаше да говори, но явно силите не му достигнаха.
– Какво стана, Инокентие, от какво си болен?
– Душевна е болката ми, ага. Загубих двамата си най-добри приятели.
– Умряха ли? – Ибрахим попита само от уважение. Беше ясно, че приятелите на игумена са мъртви. Тъй като не ги познаваше, той само предлагаше на болния мъж повод, ако искаше да поговори, за да му олекне.
– Не, убиха ги!
Отговорът на игумена го изненада. Не беше очаквал такъв отговор. Мислеше, че разговорът ще бъде най-обикновен.
– Убити ли? – попита той искрено учуден.
– Да, някой ги уби.
– Как така някой? Не знаете ли кой?
Старецът само поклати глава.
– Никой ли не разследва смъртта им!
– Не, за единият ми приятел знам, че го уби някакъв турчин, а за другия още нищо не знам.
– Разкажи ми! – Ибрахим наистина беше разгневен. – Аз ще се заема, та нали цялата кааза е моя!
– Аз умирам, ще ти разкажа всичко. Не знам дали си Петко, но сигурно си единственият човек, когото познавам и не е свързан с манастира.
Личеше си, че мъжът е резервиран, защото срещу него все пак седеше мюсюлманин, но той реши да му се довери, явно нямаше какво повече да губи, а може би смъртният одър беше замъглил съзнанието му. Той продължи:
– Последният ми приятел, когото убиха, се казваше Яне.
Ибрахим за малко щеше да извика. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Нима беше истина? За да не види старецът реакцията му, той се дръпна назад, попадайки отново в сянка. Игуменът не забеляза как реагира агата на думите му. Той беше прекалено изтощен и болен, за да наблюдава внимателно госта си. По всичко си личеше, че думите, които произнася, му костват големи усилия и му причиняват страдание. Той говореше като на себе си, като че ли се беше затворил в някакъв свой вътрешен свят.
– Така и не успях да разбера кой го е бастисал и как. Хората, които са присъствали, казаха, че бил турчин, с турско име. Другият ми приятел също го уби турчин. Някакъв бей. Ага, ще се застъпите ли да открият убийците?
Ибрахим мълчеше и не знаеше какво да каже. Веднага му стана ясно, че убиецът, за когото говореше игуменът, беше самият той. Никога не се беше замислял, че нещата могат да имат и такава гледна точка. Никога не беше мислил за това, че хората, които убива, имат близки и приятели и че със зачеркването на един човешки живот е зачерквал цяло семейство и е обричал децата на мъртвия на мизерия и на това да бъдат сираци за цял живот. Вълна на разкаяние го заля и го върна в състоянието от онези няколко седмици. Ибрахим седеше на стола, но не се чувстваше добре. Думите на болника го изведоха от вцепенението, в което беше изпаднал.
– Ибрахим ага, вие сте влиятелен човек, ще се постараете ли да откриете убийците на моите другари?
Ибрахим мълчеше. Мина доста време преди да зададе въпрос по-скоро, за да отклони темата на разговора.
– За Яне Боляров ли става въпрос?
– Да, за Яне и за Кара Тозю.
– Откъде ги познаваше? – Ибрахим попита небрежно. Очакваше мъжът да му разкаже някаква банална история. Той обаче помълча малко, а после каза:
– Не знам дали да ти разказвам, ага? Всъщност няма какво да губя. Може ти, ага, колкото и да е странно, да изпълниш завета на Вълчан войвода.
Ибрахим беше чувал името Вълчан. Така Неджиб беше нарекъл кесиджията. Явно Яне така се беше наричал.
– Кой е Вълчан? – попита Ибрахим.
– Цялата история започнала преди много години. Славен войвода скитал по цялата българска земя. Вълчан го наричали. Той решил да се бори с турците по негов си начин. Не бил обикновен хайдутин Вълчан, не бил прост разбойник. Та този Вълчан решил, като не може да се пребори с Империята на падишаха, да започне да купува земя и така малко по малко да изкупи цяло Българско. Пари вземал от богатите и с честен данък облагал всички кервани, които минавали през България и най-вече тези, които пресичали планините. Особено големи отряди Вълчан имал по проходите в Стара Планина и Родопите. И най-славен бил Вълчан от всички воеводи. Закрилял той бедните и скоро на много места в България се запели песни за него. И всеки район си измислил един свой Вълчан и само разказите за него карали турците да заобикалят местата и така отхлабили малко хвата около бедното гърло на раята.