На следващата година пристигна нова нота, към която вече се беше присъединила и Франция. Трите Велики сили се готвеха да употребят сила срещу Империята. Серкан и Ибрахим готвеха отрядите си за съпротива, но Великите сили не посмяха да нападнат по суша, а предпочетоха морска битка. Обединена ескадра от френски, английски и руски кораби беше дошла на пристанището Наварин, изчаквайки отговора на Портата. Но и този път Махмуд II не прие условията. На 20 октомври 1827 година съюзената ескадра, която се състоеше само от 28 кораба, започна бой, който се превърна в истински погром за османоегипетския флот. От 66 бойни кораба, 6 брандери и 40 транспортни съда привечер над водата останаха само една фрегата и 14 малки корабчета. В момента, в който двамата с Ибрахим паша научиха лошата вест, въстанието в Гърция отново пламна, а в 1828 година Русия отново започна офанзива срещу османските владения в Европа и Азия.
Тогава изведнъж вместо да получи заповеди от агата на еничарите, от някой от пашите или в краен случай от Великия везир, Серкан получи лична заповед от султана. Вместо да бъде изпратен на някой от фронтовете срещу Русия, например на Балканския, защото 11-та орта беше много близо до него, или на Персийския, защото ортата имаше източна ориентация, на Серкан Аскероглу се заповядваше веднага заедно с ортата си да тръгне към Истанбул. Заповедта беше изпълнена мигновено. Серкан вече се беше сбогувал с Ибрахим паша, когото баща му беше отзовал обратно в Египет. Това се случи без одобрението и предупреждението на султана, което раздразни османския владетел.
Серкан се придвижваше по най-бързия начин към Истанбул. Не беше предупредил еничарските си командири и те бяха изненадани от пристигането му в столицата. Когато стигна до Чорлу, Серкан се качи на кон и избърза напред. Той искаше да влезе преди ортата си в Истанбул и когато тя навлезеше в Истанбул, да знае каква ще е следващата им задача.
Влезе в Истанбул през най-южната порта Иеди куле. От много години не беше оставал за по-дълго в Града на градовете. Сега откри, че през цялото време му беше липсвал. Докато навлизаше в града, вървеше през квартала Саматия. През цялото време трескаво мислеше. Какво ли искаше султанът от него? Най-накрая стигна до Ак сарай квартал и тръгна по широката улица, която водеше до най-големия храм на земята "Ая Софя" и Топкапъ сарай. Султанът не го прие в покоите си в Топкапъ сарай, а в една градина с удобен павилион, която се наричаше Багдатски кьошк. Той беше в самия край на двореца и беше най-закътаното място, където нямаше кой да ги притеснява. Султанът беше полегнал зад една отрупана с блюда маса. Други хора около масата нямаше, само един мъж седеше от лявата му страна, а за него се падаше дясна. Серкан веднага го позна, това беше един от най-влиятелните хора и искрено предан на султана – Хюсеин паша. Махмуд II беше красив мъж в разцвета на силите си. Трябва да беше някъде към 40-45 годишен. Въпреки големия нос, лицето му беше одухотворено, а кожата – светла, може би наследена от майка му французойката. Носът му не загрозяваше лицето му, защото не беше гърбав, както на предшествениците му, а само дълъг. Хубава, грижливо поддържана брада и мустаци обрамчваха лицето му. Той се беше излегнал, но в позата му се долавяше напрежение.