– Хюсеин паша, повикайте прислужниците! – заповяда султанът на пашата.
Пашата плесна с ръце и отнякъде се появиха множество прислужници.
– Донесете султанския ми ятаган! – заповяда той.
След малко заповедта на султана беше изпълнена. Слугите донесоха красиво оръжие и почтително го поставиха пред султана. Той подаде ятагана на Риз баба на Серкан, а в ръцете си пое собствения си ятаган.
– Това е зу-л-фикр! – каза султанът. – Някога мечът се е предавал от емир на емир, докато не стигнал в ръцете на Орхан Гази – синът на Осман! Оттогава оръжието на Пророка е в ръцете на нашия род! Моите предци пуснали мълвата, че мечът е счупен в битка, за да запазят тайната на съществуването му! Това е легендарният зулфикр – Мечът на исляма, личното оръжие на пророка Мохамед! Оръжието създадено да надвива джинове и дори самия Шейтан!
Серкан слушаше и разбра, че султанът казва истината. Сети се, че в Топкапъ беше построен специален дворец, в който се пазеха всички свещени реликви на пророка Мохамед. Те не се съхраняваха при останалите съкровища на двореца, при подаръците и най-скъпите и ценни вещи, създавани досега от хората. В Хас одасъ се намираше и плащът на Пророка – хъркаи саадет. Така се казваше и сградата, в която се съхраняваха оцелелите вещи на Мохамед. Нормално беше там да се намира и мечът на Пророка, но султанът не знаеше, че оръжието, което току що му беше върнал, беше не по-малко свещено, това беше Вторият меч на исляма – Мечът на Махди.
– Серкан паша, ще ми направите ли честта?! – каза султанът и посочи към полянката с късо окосената трева пред тях.
Еничарът не искаше да се дуелира със султана. Как щяха да кръстосат тези свещени остриета? Моментът беше твърде напрегнат, политическата ситуация също. Цял ден беше яздил без да спира и беше уморен. По всичко си личеше, че султанът иска да се дуелират с бойни ятагани, а с ятаганите шега не бива. Те оставяха жестоки рани и убиваха. В най-добрия случай някой щеше да се лиши от крайник. Ако атакуваше султана, това щеше да се изтълкува много лошо. Еничарски командир атакува султана в Топкапъ! Недопустимо! Ако султанът искаше да го убие, по-честно беше да го екзекутира. Серкан, както държеше ятагана, се изправи. Беше намръщен и недоволен от случващото се, но нямаше избор.
Махмуд II извади оръжието на пророка Мохамед. Направи няколко широки замаха, за да изпита острието. По всичко си личеше, че е майстор с ятагана. Серкан също извади острието от канията. То като че ли се "зарадва". Еничарът се уплаши, почувства мощен прилив на сила. Като че ли някой стисна ръката му, някаква външна сила. Почувства божествено присъствие. Това го уплаши. Какво щеше да стане, ако убиеше султана? Никога не беше мислил за това. Може би наистина имаше възможност да спаси корпуса на еничарите.
Двамата мъже се биеха със силата и ожесточението на лъвове. Махмуд II – в разцвета на силите си, не само силен, но и много хитър, обучаван от най-добрите учители в Империята и Серкан – силен и бърз, един от най-добрите пехливани в Империята, участвал в множество битки и в не един боен поход. Султанът знаеше, че младият мъж беше участвал във военните походи в Персия и Пелопонес и въпреки младостта си беше доказал, че е търпелив, умен и хладнокръвен воин. Тайната полиция го следеше от години и знаеше всичко за него. Всички бяха изумени от това колко много болка можеше да понесе еничарският командир, без да трепне дори. Султанът се беше подготвил за битката с момчето. Двамата мъже си нанасяха яростни удари със смъртоносните оръжия и с гъвкави движения избягваха попаденията. Така изглеждаше отстрани, но за Серкан не беше така. От самото начало той се питаше какво да прави. Не искаше да убие султана, но и не искаше да умре. Мислите му бяха заети с това да измисли разумен изход от ситуацията, но това затрудняваше действията му. Отначало само отбягваше ударите, но скоро започна и да отвръща. По някое време един от ударите на султана прониза ръката му. Острието само леко го "ужили". Почувства остро парене, скоро дойде и болката. Ако беше обикновен човек, сигурно би извикал. Той обаче само стисна устни и не издаде дори звук. За него беше въпрос на чест да бъде тих и да не покаже, че изпитва болка. В този момент острието на султанския ятаган го "ужили" по крака. Отново почувства само парене, а след малко дойде и болката. В този момент султанът удари с всичка сила острието на неговия ятаган. Болката от раната, която беше получил в Гърция, се върна с пълна сила. Той и без това не можеше да изпъва ръката си докрай. Ударът беше толкова силен, че за малко щеше да изпусне кокалената дръжка на ятагана. Ятаганът му се държеше отлично, а ръката му издържа. След удара острие в острие по неговия ятаган нямаше и драскотина, а по острието на султана беше останала дълбока следа. Явно неговото острие беше разсякло това на султана. В този момент почувства лепкавата кръв, която се стичаше по тялото му. Раната и на ръката, и на крака му, беше дълбока, кръвта бликаше от тях. Серкан осъзна, че е в критична ситуация. Трябваше да предприеме нещо и то бързо. В този момент султанът хвърли бял прах към очите му. Той се разпръсна и го поръси целия. Тогава дойде голямата болка. За миг тя го накара да спре. Всеки друг би полудял при такава болка, защото това беше сол или нещо такова. Султанът продължаваше да пръска сол в раните му. В този момент си спомни за баба си Ляшка, за нейните "увивачки" и за болката... Цял живот беше живял с болката. Той вече знаеше, че издръжливостта към болка и преодоляването на несгодите правят от човека голям воин. Всичко друго се постига лесно, но устойчивостта и издръжливостта – това са нещата, които правят човека майстор на оръжията и велик воин. Всъщност това, което човек учи през живота си, е как да понася болката и загубите. Страданието е неизменен спътник в живота на всеки човек. Неговият път беше тръгнал оттам, от Караризово, от газенето в ледената вода на чалтика, от която отичаха и се изкривяваха краката и ръцете на хората, от иглата и върбовите пръчки на баба Ляшка, от коравия шамар на чичо му Георги, от борбата с чичо му и с братовчед му. Оттам беше започнал пътят му и свършваше тук. Но той беше късметлия! Можеше да си остане в Караризово и никога да не стане воин, краката и ръцете му да се надуят и да се изметнат, всяка става да го боли и да доживее най-много до 40 години, доколкото най-много доживяваха караризовци. Той беше късметлия! Това не беше истинска болка! Това можеше да се изтърпи! Караризовци можеха да изтърпят много повече, без да се смятат за герои!