Султанът стоеше и гледаше младия еничар. Той знаеше, че момчето наскоро е било ранено в дясната ръка и не може да я използва пълноценно в битката. Гледаше дълбоките рани и солта, която попиваше в тях. Гледаше пропитите с кръв еничарски дрехи и не можеше да повярва.
Всеки нормален човек, дори опитен воин отдавна да е загубил съзнание, но не и Серкан. Той все така стоеше срещу него и го гледаше. Махмуд II замахна зверски за последен удар. Нямаше да допусне еничар да му се противопостави, пък било то и пасивно. В този момент момчето също замахна с всичка сила. Еничарът беше решил как може да запази живота си и в същото време честта си. Ударът беше страшен, той прозвуча като изстрел. Дръжката на ятагана излетя от ръката на султана. Ръката на Серкан също се изметна. След сблъсъка еничарът веднага коленичи, за да изрази уважението си към господаря. Султанът стоеше като зашеметен. Той още не можеше да разбере какво се беше случило. Гледаше надолу, там беше ятаганът му пресечен на две. Не можеше да повярва. Мечът на Мохамед наистина беше пречупен. Махмуд II също падна на колене. Мечът на Мохамед лежеше пред него пречупен на две. Султанът очакваше небето да се продъни, това не можеше да се размине така. Двамата стояха на колене един срещу друг и се молеха на Аллах.
Махмуд II беше чувал легенди за това, че в миналото имало еничари, които можели да направят това, но никога не беше смятал, че това ще му се случи на него и че наистина е възможно. Че той ще участва в такова нещо. Без да разбира какво става, султанът зашеметен седна на земята. Серкан все така стоеше наведен.
– Изправете се, Серкан паша! – каза султанът. Той се държеше така все едно битка въобще не се бе състояла и мечът на Мохамед не лежеше пречупен на две на земята пред него. – Искам да продължим разговора! За това съм ви извикал при мен! Искам разговорът да си остане тук и само между нас двамата! Серкан паша, искам да ви направя предложение!
Султанът бавно стана, отиде и седна на същото място, където беше седял преди малко. Той като че ли отказваше да си припомни, че само преди малко острието на реликвата, която беше притежание на неговия род повече от 500 години, беше счупено. След като седна, султанът заговори, като през цялото време гледаше как младият еничар се изправя и бавно прибира острието на ятагана си в канията, а след това седна отново там, където седеше преди малко. Махмуд II продължаваше да гледа кокалената дръжка на еничарския ятаган.
– Хубаво оръжие! – каза той и замислено поклати глава. Беше му странно, че оръжието, предавано от поколения в някакъв си род Аскероглу, се беше оказало по-силно от оръжието въздигнало неговия род и което го беше държало начело на престола от толкова поколения. Всички правоверни го наричаха калъч алайъ. Това беше свещеният ятаган на всички султани и първата церемония, в която всеки султан, заставащ начело на Империята, участваше. Това беше церемонията по препасване на свещения ятаган. Освен това оръжието, което лежеше счупено на две на земята, беше въздигнало една религия. Как така ятаганът на Серкан беше пречупил оръжието на Мохамед, не му беше ясно. От одеве Махмуд II очакваше да се случи някакво чудо и оръжието на Пророка само да се събере отново в едно цяло. Той все още не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше това? Кои бяха тези Аскероглу, та оръжието им по волята на Аллах се беше изправило и победило оръжието на османските султани – владетелите на света? Не, не го беше победило, направо беше отсякло острието на зу-л-фикр. Това означаваше, че тези гяури са по-могъщи владетели от тях – Османови. Освен това как така това оръжие беше победило оръжието на Мохамед, с което той създал и утвърдил исляма? Това означаваше, че тези Аскероглу трябва да са създали религия или някакво учение, което да е по-могъщо от това на пророка Мохамед. Махмуд II не беше чувал за такова нещо. Аллах ли се беше объркал, или султанът нещо не разбираше. За да пресече хода на мислите си, Махмуд II каза: