– За да запазим еничарския корпус, трябва да го трансформираме и да го променим! Дори баща ти непрекъснато говореше за това! Искаш ли да продължиш неговото дело? Решил съм да трансформирам еничарския корпус, ще съкратя голяма част от него, а останалата ще превърна в елитна войска! Това правеше баща ти с неговата орта в Станимака, а по-късно и тук, в Истанбул. Чувам, че и ти правиш това с твоята 11-та орта. Какво ще кажеш? Ако се съгласиш, тази вечер ще си легнеш паша, а утре ще се събудиш ага на ешкинджиян. Така съм решил да нарека новите еничари – ешкинджиян. Искаш ли да поставиш едно ново начало? Корпус от модерно въоръжени и обучени по западен образец воини?
Така завърши разговорът. Серкан обеща да помисли и да не казва на никого. Той наистина мислеше и няколко вечери не мигна. Но мислеше не само върху думите на султана, а и върху всичко, което знаеше за Махди. Кой беше Ибрахим Селяхаддин? Кой беше той – Серкан Аскероглу или Иван Аскеров? Дали беше вярно всичко за учението и сектата на Махди? Какво да прави е еничарския корпус? Чувстваше отговорността, но все още не можеше да осъзнае, че нещата са толкова съдбоносни. В този момент разбра, че султан Махмуд II е обявил сбор на всички еничари. Всички орти от цялата Империя трябваше да се съберат в столицата. Такова нещо досега никога не беше правено. Серкан знаеше какво ще обяви султанът и че еничарите няма да се съгласят, а ще има бунт. В него се бореха две идеи. Едната беше да подкрепи еничарите. Това беше силата, която бе държала властта на султаните толкова столетия и беше осигурила могъщество на Империята. Баща му беше посветил и бе загубил живота си за това еничарите да бъдат силни. Но в същото време и самият Риз баба, който вече се смяташе за светец на еничарите, и баща му признаваха, че трябва да има промяна. Вярно, че те не говореха за обездушаване на еничарите чрез западния начин на мислене, а напротив. Дали нямаше да е по-добре той да застане начело на тези ешкинджиян и по този начин да въздейства на изграждането им? Властта не го поблазни нито за миг. Агата на еничарите Ахмед Джесур ага винаги беше казвал, че следващият ага на еничарите ще бъде той, Серкан Аскероглу, така че обещанието да стане ага въобще не го впечатляваше. Той мислеше и се колебаеше. Времето за сбора наближаваше. На 14 юни Серкан взе своето окончателно решение. Той отиде при султана и даде своя категоричен отказ. После се яви пред Дивана на еничарите и разказа за предложението на султана. Това предизвика светкавичен отговор на еничарите. Още на същия ден всички те се събраха на Ат мейдан, за да изразят несъгласието си с реформите. Серкан беше объркан, не можеше да разбере как така султан Махмуд II, който се славеше като един от най-мъдрите и прозорливи владетели, беше допуснал такова политическо късогледство – да събере всички еничари и да им обяви разпускане на корпуса.
На 15 юни всички еничари мирни стояха на Ат мейдан и очакваха султанът да уважи тяхното желание и да се съгласи да говори с тях. Така застинали те символизираха цяла епоха от живота на Империята. Те символизираха самата Империя на падишаха. Хора на честта, те бяха застинали неподвижни като статуи, така както ги бяха учили техните командири. Те сякаш искаха да спрат времето, но не възхода, а времето, защото самите еничари живееха извън него. Тогава изневиделица, подло и коварно, верни на султана сили ги обградиха и без предупреждение откриха огън по тях. Там в челните редици беше и Серкан Джесур Байзаде ибн Абдаллах Аскероглу, който беше първият прострелян от куршум. Младият еничарски командир падна с ятаган в ръка. Той наистина можеше да спаси еничарите, но не го направи не защото не искаше, а защото не можа да вземе решение срещу кръвта си. В този ден 15 юни 1828 година всички еничари бяха избити от тези, които ги бяха създали и които те подкрепяха в продължение на столетия. След кървавия погром на Ат мейдан, където еничарските ятагани бяха пресрещнати от щиковете и куршумите на новите "воини", еничарите, които бяха оцелели, се оттеглиха в казармите да се борят за оцеляването си, но командващият Хюсеин паша даде заповед сградите да бъдат подпалени. Много от елитните воини измряха от задушаване или изгоряха живи. Портите на Истанбул бяха залостени. Новите воини, треперещи от страх, но напушени с опиум и пияни от вино, за да възвърнат смелостта си, се осмелиха да се изправят срещу тези, които от столетие смразяваха кръвта им. Цяла вечер еничарите безпощадно бяха избивани. Новата войска минаваше и смачкваше черепите на падналите на Ат мейдан простреляни еничари. Те скачаха по главите им и ги разбиваха с прикладите на пушките си. Те вършеха това, защото се страхуваха от лицата и очите на дори мъртвите вече еничари. Някой сплеска главата и на Серкан. Оръжията на еничарите бяха събрани на куп, новите "воини" ги беше страх дори от оръжията на мъртвите еничари. Те смятаха, че в тях има магия и искаха да ги унищожат завинаги. Така оръжията бяха запалени и изгорени на високи клади, чиито пламъци се протягали като костеливи огнени ръце, като че ли да молят пощада от Аллах. Но Аллах беше глух към молитвите на еничарите. Този път сякаш сам Аллах бе поискал еничарите да изчезнат от лицето на земята.