Смъртта на еничарите и оджака беше смърт и за сектата на Махди. Всичко това беше наречено Вакаи Хайрийе, което буквално може да се преведе "доброто събитие".
По заповед на султана в същото това време, в което еничарите биваха избивани безпощадно, застрелвани и намушквани на щикове, мюфтията тържествено ги прокле и обяви изтребването им за богоугодно дело. До вечерта от еничарските казарми бяха останали само куп димящи развалини, пълни с трупове. Заловени бяха само около 1000 живи еничари, но те бяха предадени на военен съд, осъдени веднага и още същия ден удушени и хвърлени в морето. На следващия ден 16 юни 1828 година светът осъмна без нито един жив еничар.
Това именно беше причината за следващата слабост на Империята, за разпада и изчезването ѝ. Така цели 17 години по-късно Махмуд II повтори сценария, осъществен в Кайро от Мехмед Али паша, след мамелюците от света изчезнаха и еничарите. Тези, които бяха въздигнали султана и Империята, тези, които я бяха крепили и ѝ осигуряваха могъщество, сега бяха унищожени от същата тази Империя. Именно еничарите бяха виновниците династията на Осман завинаги да остане най-дълго управлявалата владетелска династия в цялата история на света. Именно те бяха запазили съществуването на Османската империя и когато в битката при Варна през 1444 година останалите османски войски се бяха разбягали, именно еничарите със силата на своето оръжие и вярата си бяха направили така, че обединените рицарски войски, предвождани от полския крал Владислав Ягело Варненчик и унгарския войвода Янош Хунияди, да бъдат разбити. А с това бяха направили така, че османците да владеят Източна Европа и Балканския полуостров и да няма България около петстотин години. Повечето от тези еничари бяха българи. Така станало и при ред други битки като Втората битка на Косово поле (1448), битката при Ангора (1402), когато еничарите запазили живота на своя владетел султан Баязид I Иълдъръм (Светкавицата), жертвайки своя, и така в още много други битки. Столетия наред султаните били възкачвани и сваляни от престола именно от тези еничари. Сега същите тези еничари бяха безмилостно избити.
Избиването на еничарския корпус и премахването на еничарите предизвика силен отклик в османското общество и Европа. За някои това беше край на една епоха и началото на нова. Султанът, вече без да е заплашен, смело пристъпи към формирането на една изцяло нова, организирана и обучена по западен образец армия. Но осъществяването на проекта срещаше много трудности от самото начало и вървеше по-бавно от очакванията. През пролетта на 1829 година новата армия наброяваше само 30 хиляди воини, лошо организирани, обучени и екипирани.
Към началото на новата война с Русия портата можеше да противопостави само около 80-хилядна армия. Мобилизирайки силите на пашите от различните вилаети, тя изпрати на Дунавския фронт около 70-хилядна армия, а в Казказ – около 30-хилядна, заедно е отрядите от източните провинции. През 1829 година руската армия, под командването на генерал Дибич Забалкански, щурмувала Шумен, преминала Балкана и завладяла Едирне (20 август). Заплахата русите да напреднат към Истанбул накарала Махмуд II да поиска мир. Според Одринския договор (14 септември 1829 г.) Русия получила делтата на река Дунав. Османската империя трябвало да плати тежки репарации, да даде автономия на Сърбия, Молдова, Влахия и Гърция.