Към края на управлението си Махмуд II изненадал света с блестящата си операция по въвеждане на контрол над Триполитания (Либия). Макар че не бил в състояние да се противопостави на френската окупация на Алжир, султанът си поставил за цел да премахне местните династии в другите две северноафрикански провинции – Триполитания и Тунис, и да ги върне под непосредствения контрол на Истанбул. Махмуд II трябвало да преодолее не само съпротивата на управлявалите повече от столетия местни династии, но и на Великите сили с техните открити имперски интереси. На 26 май 1835 година, след предварително тайно проучване на обстановката, султанът изпратил войска, която пътувала в търговски кораби, и пратеник, който уж носил ферман за потвърждаване на един от претендентите за управител на Триполитания (Либия). Пратеникът връчил фермана на Али Караманли II и го уверил, че разполагащите се войници на султана били предназначени за по-скорошното умиротворяване на вилаета. Този ход заблудил не само управителя, но и западноевропейските консули. До вечерта войските на султана заели всички укрепени пунктове в столицата. На следващия ден Али Караманли II бил поканен със свитата си на кораба на главнокомандващия ескадрата, който дал заповед за арестуването му. В същото време в двореца на Караманлиите пратеникът на Махмуд II прочел пред местните първенци фермана, е който се ликвидирала властта на наследствената фамилия Караманли. Така, без нито един изстрел, султанът успял да си върне Триполитания. На следващата година дошъл редът на Тунис, но тук османският флот бил посрещнат от силна френска ескадра. Под заплаха от война, Портата била принудена да отстъпи и да запази статуквото на Тунис.
През 1839 година Махмуд II решил да възстанови властта си над Сирия, мислейки, че новата армия е вече достатъчно силна, но на 24 юни египетската войска още веднъж решително разгромила силите на султана при Незиб. На 1 юли 1839 година Махмуд II починал преди да научи за неуспеха на новата си армия.
V Глава
БОЛЯРЦИ
Докато Империята се тресеше от борбата между еничари и реформатори, в дълбоката провинция в Караризово съвсем други неща вълнуваха хората. Тежък беше животът в селото. Още преди години някой беше взел решение и сега всички трябваше да се съобразяват с него. В цялото Караризово не можеше да има никакъв друг поминък освен отглеждането на ориз. Цялата земя беше превърната в чалтик. Оризът е такава култура, че изисква големи площи да бъдат превърнати в оризища. Трябваше да се прокопават канали и оризищата, за да бъдат ефективни и за да си заслужава построяването им, трябваше да се държат най-малко двеста години. Освен това, колкото по-дълго време се гледаше ориз, толкова по-добър ставаше той, защото за добър ориз реката трябваше да донесе наноси и почвата в оризището да бъде много плодородна. В цялото село нямаше земя за нищо друго, нямаше нито мера за отглеждане на добитък или за други реколти. След като едно землище се направеше на оризище, не беше изгодно после в него да се гледа друга реколта. Най-добре беше цялото землище да бъде оризище.
Това, че земята на цялото село беше чалтик, беше като прокоба, според някои добра, а според други лоша. Това определяше участта на всички хора. Освен това кметът и чорбаджията на селото държаха селяните под контрол и за да напусне селото, всеки трябваше да поиска разрешение. На селяните на Караризово беше забранено да разказват за това, че в селото се отглежда чалтик. Хората бяха принудени да влизат още през май боси в ледената вода, за да сеят ориза. Те живееха малко, а краката и ръцете им се измятаха от ревматизма. Селяните на тридесет години бяха с толкова уголемени стави и изметнати кости, че носеха големи цървули, в които краката им да могат да влизат. Освен това тук непрекъснато дебнеше маларията и всякакви други болести, които се чувстваха прекрасно в зловонните блата, в които се превръщаха чалтиците. През лятото рояци огромни комари нападаха хората и дори за миг не им даваха мира. Оризищата бяха пълни с пиявици, които нападаха животните и хората, които работеха във водата. Може би затова в селото освен биволите, чиято кожа не можеше да бъде пробита от кръвопиещите гадини, нямаше други животни. Единствено те можеха да работят в оризищата.