Това, че единствената култура, която се отглежда в селото, беше оризът, даваше отражение и на това, с което селяните се хранеха. А това беше предимно и само ориз. Три пъти на ден се ядеше ориз: пилаф, пиле с ориз, ориз с домати, сутляш, рибник. Тук това, което наричаха рибник, се правеше от ориз с маслини, но без риба. За караризовци оризът беше издигнат в култ и всичко тук се изчисляваше в арпа. Арпата беше разплащателното средство в селото. Да готвиш ориз беше нещо като свещенодействие за караризовки. Тук той се готвеше твърд, трябваше да стои цял, ако някоя жена не умееше да готви ориз и го разкашкваше, тя не беше смятана за човек. Да свари ориз беше изпитанието, на което свекървите подлагаха снахите си. Ако тя разкашкаше ориза, това можеше да се сметне за достатъчен повод сватбата да се отмени.
Бракмови бяха чорбаджиите в Караризово. Най-старият Бракма беше мухтар (кмет) и управляваше цялото селото. В последно време тъмни облаци се бяха скупчили над селото. То се беше спотаило, но това беше като затишие пред буря. Атанас Хаджиянев – Бракмов и Стефана Хаджипеткова – Аскерова се бяха залюбили. Всички от двата рода въстанаха срещу тази любов, защото това беше забранена любов. Макар да бяха комшии и да се знаеше, че някога двата рода са били роднински, днес това беше забравено и вражда беше залегнала между тях. Всички знаеха, че враждата между двата рода е стара и никой не бива да застава между тях.
Бракмови живееха в голяма къща, която се извисяваше над къщата на Аскерови. Спорът между двата рода беше именно за тази къща и за двора. Старите хора твърдяха, че тя някога е била хан.
Като комшии Стефана и Атанас (Начо) се познаваха още от деца. Бащите им бяха братя, но неистински, тоест бяха от една майка, но с различни бащи, така че двамата бяха първи братовчеди. Стефана имаше един по-голям брат и още една сестра. Брат ѝ Иван Хаджипетков и Атанас още от деца бяха приятели. Познаваха се и се бореха откакто се помнеха. Почти всеки ден Иван беше у тях. С времето Начо също започна да ходи на гости у Аскерови. Майката на Стефана беше сляпа, но много по-добра от майка му Желязка. Двете непрекъснато се караха. Налагаше му се да ходи у Аскерови тайно, ако майка му или брат му научеха, че пак е ходил у комшиите, започваха да го гълчат.
От малък той беше забелязал момиченцето с руса косичка, сплетена на две плитки и сините като небето очи. И всеки път търсеше повод да я види. Когато двамата пораснаха и той все повече заприличваше на мъж, сърцето му започна да се свива всеки път щом я видеше. Иван отдавна вече не беше в Караризово. Говореше се, че аскери дошли и го отвели при баща му нейде в Едирне или Стамбул. От тогава бяха минали десет години. Отначало Атанас Бракмов чакаше Иван да си дойде, но е времето все по-рядко се сещаше за него. Все пак му беше трудно да свари Стефана насаме, защото тя винаги и навсякъде ходеше с по-малката си сестра Димитрина (Митра). Времето минаваше, а Атанас все по-често поглеждаше Стефана и погледът му се задържаше все по-дълго върху нежните овали, които се оформяха под сукмана ѝ. Все по-хубава ставаше тя и все по-често момците в селото се заглеждаха по нея.
Понеже Марийка – майката на Стефана, беше сляпа, при нея и дъщерите ѝ живееше семейство – мъж и жена, което им помагаше с домакинството. По-късно обаче мъжът почина. Говореше се, че жестоко се скарал с Георги Бракмата, като се опитал да защити Марийка от него. Така или иначе една сутрин го намериха удавен в чалтика. Хората говореха, че се удавил след като пил до късно в кръчмата. Други пък – че Георги го бастисал, защото бил единственият мъж, който бранел Аскерови. Погребаха го и така в къщата на Аскерови останаха четири жени. Баба Петра се грижеше за момичетата, докато бяха по-малки. Атанас все по-често ходеше у Аскерови, тъй като в двора и къщата винаги имаше нужда от силна мъжка ръка.
Петра виждаше какво кара момчето на Бракмови да идва у тях и знаеше, че това ще донесе само нещастие на Аскерови и Стефана. Един ден, когато той пак дойде, тя го извика при себе си.
– Начо, Начоо! Яла тука, бре!
Въпреки жегата, тя вареше лютеница в един голям калайдисан казан. Бавно въртеше голямото дървено гребло, а огънят така я напичаше, че от нея течаха вади пот.
– Баба Петро, къде е Стефана?
Жената като че ли не го чу. Тя все така продължаваше да бърка гъстата клокочеща лютеница.
– Стевана ли? – попита старата хитра жена, като се престори, че не го е чула добре. От опит Атанас знаеше, че тя чува и вижда много добре, но се прави на сляпа и глуха или чува и вижда само това, което ѝ оттърва. Сега той беше сигурен, че старата жена много добре е чула всичко.