– За к'во ти е Стевана бре, Начо?
– Трябва да ѝ кажа нещо – Атанас отговаряше високо и разчиташе, ако момичето е в двора, само да излезе и да му се обади. Вчера двамата е племенника си Аньо се бяха борили и брат му Георги, който беше баща на Аньо, беше решил да ги пусне да се борят на Четиридесетте извора. Там ставаше събор и ежегодни преборвания. До събора оставаха няколко дни и той искаше да предупреди Стефана, че следващите дни може да не се видят. Изчака още малко, но Стефана не се показа. Вместо това старата жена, усмихвайки се, продължи да говори:
– Начо, т'ва дето си ришил няма да донеси нищо убаво!
– Нищо не съм ришил, ба' а Петро! (ба'а – диалектно "баба")
Жената не каза нищо, но многозначително се усмихна.
– Начо, я, Начоо, на колко години стана, бре?
Годината беше 1818, Атанас беше роден през 1792, това означаваше, че е на 26.
– На 26 съм, ба'а Петро – отговори Атанас. Той веднага изчисли, че Стефана е на 18 години. Хубава възраст за женене. Атанас беше издържал на напъните на майка си да го ожени и вече беше взел решение.
– Къде е Стефана? – пак попита той.
– Не бързай, нека ти кажа нещо! Не прави това що си намислил! Преди това питай майка си! Знаеш каква е Ляшка! Не скарвай още повече родовете!
– Нищо няма да стане! – каза е убеденост Атанас.
В този момент от другата страна на двора, от Бракмови, се чу силният глас на Ангел. Той викаше силно баба си.
– Бабооу! Бабооу!
Ангел беше пет години по-малък от него. Лицето му беше бяло, а косата му – ситнокъдрава като на арап. Атанас много добре знаеше как ще завърши това. Скоро от другата страна на оградата се чуха силни викове, явно старата му майка не беше успяла да бодне Аньо в задника и сега го кълнеше. Тя викаше толкова силно, че Петра и Атанас не можеха да говорят.
– Чумата да тъ тръшне дано! Карам да тъ изде! Да пукнеш дано и ти, и майка ти дето те е пръкнала на тоя свят! Да се заперпелиш и да не станеш дано! Да ти опустее дано и намярта! Пъпа ти да изсъхне и да се развие, червата ти да изтекат и бял свят да не видиш! С та'а голяма уста, път да не видиш дано! К'во искаш, бре? К'во искаш?
Гласът на Аньо повече не се чу, но скоро старата пак започна да го кълне и така можеше да продължи с дни. Тя кълнеше без да притихва, без да прекъсва и да се повтори. Това беше Ляшка. Тя беше стара вече, но и Марийка не беше много по-млада. Атанас знаеше, че скоро тя ще започне да кълне всички Аскерови и най-много Марийка. На младия мъж му стана неудобно и понечи да си тръгва.
– Помисли преди да задяваш Стевана! И питай майка си!
– Аз ще тръгвам – каза сконфузен Атанас. Той знаеше, че майка му след малко ще спомене и Петра, а тя със сигурност ще ѝ отговори и така всичко това щеше да прерасне в ужасна кавга. Петра също осъзнаваше това, затова каза:
– Изпратих Стевана до Долната чешма да донесе менците с вода. Водата оттам е най-убава. Взе и кобилицата. Ако я търсиш, там е.
На Атанас му пораснаха криле. Преди да изскочи през портата той видя Митра, това означаваше, че Стефана е сама на Долната чешма до Старата черква. Щеше да има време да я види. Той побягна и след себе си чу гласа на Петра, който се извиси към небето.
– Да не кълнеш мааа! Да не кълнеш, че както ми е накипяло от тая жега и както ми е премаляло, ще дойда, ще дойда и ще ти оскубя косите...
Ляшка не остана длъжна на Петра и така скоро двете жени извиха гласове чак до бога. Цялата Гроб махала чуваше това, което двете си казваха. Петра кълнеше Ляшка, а тя ѝ отговаряше и така Марийка оставаше в сянка. Сляпата жена обаче не беше щастлива, цялата тая вражда я караше да се топи и да се чувства все по-зле. Тя беше останала без мъж, синът ѝ също беше заминал за Истанбул и повече не се обади. Аскерови бяха слаби и скоро щяха да изчезнат, техните роднини обаче от Бракмови бяха силни, богати и явно бъдещето щеше да бъде тяхно.
Атанас Бракмата се затича надолу към баира и скоро стигна до ръба му. Вече беше съвсем близо и долу видя черквата. Чешмата беше малко вдясно и оттук не се виждаше. Краката му препускаха лудо сякаш не бяха част от него. Водеше го любовта. В този момент обаче се случи нещастието. Не успя да се спре, подхлъзна се и тежко падна. Около чешмата беше натекла вода и беше разлигавила тревата и земята. Атанас твърде късно се беше опитал да спре. Краката му се бяха подхлъзнали и той, падайки в локвата, продължи да се хлъзга. Ударът беше страшен. Докато се хлъзгаше в локвата, вдигна голяма вълна от пръски. За миг пред очите му причерня. Ръбът на тежкото каменно корито, в което изтичаше водата от чешмата, го удари в ребрата. Тъй като ударът беше в острия ръб на коритото, болката беше много силна. Атанас лежеше в краката на Стефана и не можеше да вдиша. Той гледаше красивото ѝ лице, тя цялата беше мокра, а това още по-добре подчертаваше ханша и облите ѝ красиви рамене. Въпреки болката и това, че не можеше да вдиша, Атанас видя златистите плитки, които се подаваха под шарената кесирия на Стефана.