Чак сега Атанас видя, че тя се беше нацупила. Той опита да се изправи, но болката беше ужасна. Трябваше да мине време преди Стефана да разбере, че той не се шегува. Тя много добре знаеше, че Атанас е много силен, беше най-високият и строен млад мъж в цялото село. Можеше ли най-страховитият пехливан в селото да се удари така глупаво? Стефана отначало се мръщеше, защото цялата беше вир вода, но когато видя безпомощния мъж, легнал в калната локва, целият покрит с жабуняк, започна да се киска. Тя все по-кръшно се смееше, а звънливият ѝ гласец се извиси над Старата черква. Присмехът на момичето вече не го дразнеше, сега той мислеше за това, че само след два дни са борбите на Четиридесетте извора. Какво щеше да прави? Как щеше да се бори, като беше така лошо ударен?
Малко по малко започна да вдишва, но все още не можеше да се изправи. Седеше в локвата и опипваше голямата подутина, която веднага се беше появила на удареното място. След като Стефана спря да се смее, тя му помогна да се поизправи.
– Какво правиш тук? За къде бързаше толкова? – попита тя най-накрая. Момичето се опита да му помогне да се премести на по-сухо място. До черквата растеше бъз, който беше пораснал колкото малко дърво, именно там Стефана искаше да подпре Атанас, но той беше толкова тежък, че тя не успя да направи нищо. Вместо това, в опита си да му помогне да се изправи, гладките подметки на цървулите ѝ се подхлъзнаха и тя падна върху Атанас, който нежно я подхвана със силните си ръце. Стефана прималя, лекото ѝ моминско сърце запърха като на птичка. Атанас се наведе бързо и много леко я докосна с устните си по челото. Така тук до Старата черква той я целуна за пръв път.
– Бате Танасе, какво правиш?
Той внимателно, въпреки болката в ребрата, постави леката като пеперудка жена до себе си. През сукмана той виждаше повдигащите ѝ се гърдички. Желанието му нарасна още повече и той каза:
– Исках да говоря с теб!
Тя не каза нищо, но по сведения ѝ поглед си личеше, че знае какво е искал да говори младият мъж с нея.
Болката в ребрата беше непоносима, затова от устата му излезе провлачен стон. Добре че беше свикнал да издържа на болка. Иглата и "увивачките" на майка му бяха свършили своята работа. Ако имаше нещо, с което да са известни децата на Ляшка, беше това, че издържаха на болка. Само така можеха да устоят. да търпи на навикване и болка, това беше задължително за всеки, който живееше в тяхната къща. Сега именно това му помогна да се задържи на крака. Излезе от локвата. Стефана се втурна и го подхвана, тя го водеше към бъза, но той отказа да седне. Каза, че ако седне, после нямало да може да се изправи. Стефана продължи да го подпира, а телата им все така се докосваха. Колко много искаше Атанас в този момент да не го болеше и да можеше по-силно да се притисне до снажната снага на момата. Докато ходеха така, Атанас започна да говори на Стефана.
– Стефано, след два-три дни ще ходя да се боря на Четиридесетте извора до Станимъка!
– Къде ще се бориш, бате Танасе, та ти едва ходиш!
На Атанас му прималя. Той усещаше как разговорът не отива в посоката, в която искаше. Той стисна зъби и продължи:
– Искам да ме чакаш! – той изрече думите с мрачна решителност.
– Как да те чакам? – тя или не разбираше какво искаше да ѝ каже, или се правеше, но това само го ядоса.
– След като се прибера от борбата, искам да се вземем!
Още не беше завършил думите си и тя се усмихна.
- Малка съм още, бате Танасе! Майка няма да ме даде за булка!
– Ще те даде! – той беше сигурен, че Марийка не би имала нищо против тях двамата, за разлика от майка му тя беше добра жена.
– А ти попита ли майка си? Тя дали ще е съгласна?
Тези думи жегнаха сърцето на едрия и силен мъж.
– Какво да я питам, няма тя да се жени! Аз ще се женя! Аз съм вече голям!
Той отговори остро и се ядоса, но сам осъзнаваше колко е права и тя, и Петра. Двамата вървяха нагоре по баира. Болката беше много силна и добре че Стефана го подкрепяше, иначе сам нямаше да може да се изкатери по тази стръмна пътека. Най-накрая двамата се изкачиха. Атанас все така увещаваше Стефана да го чака и двамата да се вземат.
– Аз ще спечеля! Ще си дойда с ягне и ще се вземем!
– Аййй, бате Танасе, забравих менците и кобилицата долу на чешмата – Стефана го пусна и се обърна, затичвайки се притеснена надолу. Трябваше да мине доста време преди Атанас да я види да се задава с кобилицата с менците, пълни догоре с вода. Той я гледаше като омагьосан. Бузите ѝ бяха зачервени отдето беше бързала, баирът беше стръмен, а менците с вода тежки. Той гледаше тази красота и хармония. Красивата мома, тежките менци и кобилицата, грациозната, полюшваща се, гъвкава снага и това колко внимателно, и с каква вещина момата балансираше тежестта върху рамото си.