Двамата продължиха нагоре към Боляровия хан. В този момент брат му, който беше много по-голям от него, се зададе по пътя. Той ходеше видимо ядосан.
– Какво правиш тук? – разкрещя се той. – Какво говориш с тази тук? Бързо се прибирай!
Кръвта на Атанас кипна. Той чувстваше, че трябва да отговори, но не искаше да се кара с брат си. Въпреки това не изпълни заръката му. Отказа да се подчини, вече беше голям мъж, нямаше да допусне майка му и брат му да му се месят. Брат му чакаше Атанас да припне пред него, но Атанас все така ходеше бавно, а Стефана бавно вървеше, като се опитваше да не разлее нито капчица от водата.
– Бате Гочо, ти се прибирай, аз ей сега ида!
Той беше сигурен, че брат му е бил изпратен и подучен от майка му.
– Няма ли да тръгнеш с мен? – учуди се брат му.
– Не! – твърдо каза Атанас.
В този момент на Георги му прикипя, той се приближи до Атанас и го подхвана под мишницата.
– Тръгвай с мен веднага! В яда си майка ни е мушнала Аньо в корема с остен! Хайде, идвай си, че трябва да го лекуваме, сигурно няма да може да се бори, а може и да умре!
Георги опита да поведе Атанас, но той извика от болка, със сила се отскубна от брат си и го тласна в рамото.
– Да ме оставиш, че...
Георги някога наистина беше добър пехливан, но никога не се беше борил по сборове, но въпреки това много хора смятаха, че някога е бил един от най-добрите пехливани в България. Сега обаче той беше на 46 години и едва ли можеше да се мери по сила и бързина с 20 години по-младия си брат.
– Какво е станало? Кой те е ударил? – развика се Георги. – Сигурен съм, че тя е виновна...
– Изчезвай! – просъска Атанас.
Георги тръгна, но както онези малки страхливи кучета, които не хапят, продължи да "лае".
– Аз ви готвя за борбите, а вие правите каквото си искате! Единият решил да ядосва баба си, а другият тръгнал по моми! Сега намерихте...
Когато брат му отмина, Атанас даде воля на болката и яда си, замахна силно с крак и ритна един бодил, главата на тръна излетя високо и падна далеч от тях. От замаха ребрата отново го заболяха и той, изохквайки, се присви. Стефана само го гледаше. Атанас очакваше някакъв отговор от момата, тя обаче каза:
– Много ми тежи, бате Танасе, аз ще тръгвам!
Така Стефана, без нищо повече да каже, се обърна и потегли. Той гледаше как внимателно тръгна тя. Тръгването, когато си с кобилица и на края ѝ имаш закачени пълни менци, е най-важно, после е по-лесно, само трябва да синхронизираш стъпките си с поклащането на водата в менците. Атанас гледаше след нея и се възхищаваше на полюшващия ѝ се ханш. Когато тя се отдалечи, той реши да не се прибира, а да отиде до кръчмата.
В селото имаше само една кръчма, която се намираше на мегдана. Атанас седна на една свободна маса и си поръча няколко павурчета с люта ракия. В кръчмата беше задимено, димът от тютюна и алкохолните изпарения го стиснаха за гушата. Той взе първото шишенце и го навдигна, тялото му се затопли от леещата се като огън в корема му течност. Изпоти се, от челото му непрекъснато капеше пот. След като изпи две от малките шишенца с тесни дълги гърла, той си поръча още едно. Всичко познаваха Начо Бракмата, но за пръв път го виждаха в кръчмата. Всички знаеха, че Бракмите са пехливани и не пият нито вино, нито ракия. Сега обаче младият мъж явно искаше да се напие. Той стоеше мрачен сам на една маса и пиеше, без да замезва и да говори с някого от другите посетители. Всички го гледаха и се подсмихваха. Те много добре знаеха какво ще стане след малко. Човек, на когото му е за пръв път и който пие толкова много и бързо, не можеше да се размине с това. След малко със сигурност щеше да падне под масата. Селяните гледаха със злорадство младия мъж. Досега той не беше ходил в кръчма и с това като че ли беше показвал, че е над тях. Той сякаш ги презираше, но след като се напиеше, вече щеше да стане един от тях и нямаше да има право да вири нос. Ако имаше нещо, в което те да са по-добри от него, това беше пиенето на ракия и това да носят на пиене. Времето минаваше, Начо изпи още две павурчета. Той удари с тежкия си юмрук по дебелия плот на дървената маса и изфъфли нещо неразбираемо. Опитният кръчмар, който много добре познаваше всички белези на настъпващия срив, се приближи до Атанас и се опита да му каже нещо. Той обаче не носеше в ръката си следващото павурче. Кръчмарят се казваше Трифон Хънито и беше от Гроб махала. Той много добре знаеше, че ако Начо се прибере пиян в къщи, той, Хънито, ще си има работа с майка му Ляшка. Проклета жена беше бабата и Трифон не искаше да си има разправия с нея. Целият живот в Караризово зависеше от тази, подобна на смъртта жена. Кой знае какво можеше да измисли тя, ако реши, че той е виновен за това, че Атанас се е напил. Освен това синът ѝ Гочо беше чорбаджията, от когото зависеше работата му. Трифон знаеше, че има кръчма в Караризово само благодарение на тяхното съгласие, ако те не искаха, той нямаше да има кръчма и тя щеше да бъде дадена на някой друг по-сигурен човек. За да запази работата, а и живота си, Трифон реши да не дава повече ракия на младия левент, който сега го гледаше под намръщените си вежди с кръвясалите си очи.