– Искам ракия! – продължаваше да крещи младият мъж. – Вие знаете ли кой съм аз? Аз съм пехливан! Аз съм башпехливан! Аз съм змей! Аз съм Начо Бракмата!
Изведнъж кръчмарят скочи към него, хвана го за краищата на коженото чохлено елече, с което беше облечен, и го изведе навън. Трифон разчиташе хладният въздух да отрезви младежа. Това обаче не стана. През селото минаваше пере (пере – малък канал), което захранваше чалтиците. То беше пълно с вода през цялото време на годината. Сега от него се беше разляла малко вода и беше образувала малък плитък гьол. Той беше достатъчен, колкото да разлигави земята и това беше станало точно на мегдана, пред вратата на кръчмата. В този момент Атанас се подхлъзна и двамата паднаха в калта. Младият мъж така изрева от болка, че сигурно цялото село го чу и се събуди.
– Ще ме удряш, а!? Ще ме биеш!? – крещеше като обезумял Начо. На Трифон му ставаше все по-ясно, че тази вечер няма да се размине току така. След тази вечер животът му щеше да се промени. Каквото и да станеше, всички видяха и чуха какво вика Начо. Както и да се оправдаеше, майка му щеше да повярва на него, нищо че нямаше да е прав. Сигурно щеше да му се наложи да напусне Караризово. Той се опита да се откопчи от силния мъж, който все така стоеше седнал в локвата и продължаваше да крещи. Добре че вече нищо не му се разбираше.
Трифон стоеше и гледаше овъргаляния като прасе мъж. За една вечер целият му живот се беше променил. За миг видя разрушен труда на целия си живот. Той беше толкова ядосан, че ако имаше поне малко злоба в него, щеше да скочи срещу пияния, но нямаше. Прякорът си Хънито беше получил, когато неговите приятели го отвели в къщи пред майка му и той влачел краката си, тя тъжно го беше погледнала и му беше казала:
– Трифоне, Трифоне, и ти ще станеш като баща си! Пил ли си?
Тогава, за да се оправдае малкият още Трифон, и понеже хем не искаше да огорчи майка си, хем не искаше да я лъже, беше показал с двата си пръста и защото не можеше да говори добре, а завалваше думите, беше казал: "Майко, аз пийнах само хънинко!", като искал да каже "тунинко".
От това "хънинко" му беше останал прякорът. Майка му винаги го беше коряла, че няма никаква злоба у него, а бе добряк.
– Как ще станеш кръчмар като си добряк и честен?! Такива като нас никога не стават богати и ти няма да станеш кръчмар!
Той обаче напук на думите на майка си беше станал и всички го уважаваха. Селяните се чувстваха спокойни, че Хънито няма да ги излъже и го харесваха. Всичко това беше продължило до тази вечер. Но ето, че нещастието го достигна, точно така, както беше казала майка му. Тя се беше оказала права. Въпреки това той не можеше да удари седналия в локвата мъж. Няколко мъже, които бяха останали, съчувстващи на Трифон, наобиколиха локвата. В този момент обаче седящият в нея започна да ги пръска с мръсната вода и да ги обижда. Трифон все повече изпадаше в безизходица. Той знаеше, че скоро хората ще се разотидат, а не искаше да остава сам с този луд. Той видя един от селяните, който живееше в Гроб махала, и му извика:
– Ходи викай Георги чорбаджи! Бягай го викай, че ще станем за резил!
Селянинът нахлупи шапката си и като се затича, изчезна по пътя за Гроб махала.
Мъжът скоро се върна и каза:
– Аньо берял душа и Гочо каза сами да се оправяме!
Трифон погледна младия мъж. Пияният усети погледа му и се развика, приканвайки го двамата да се бият. Разгневен, Хънито се обърна и си тръгна. Нямаше смисъл да остава повече тук.
Атанас се събуди с тежко главоболие. Главата го болеше и му се виеше свят. Опита се да се изправи, но за малко щеше да падне от леглото. Неговата стая се намираше на втория кат на огромната къща на Бракмови. Одаята му беше в самия край на коридора, единият джам на стаята му гледаше към двора на Аскерови, а другият – към пътя, който свързваше Станимака с Цариградския път. Всяка сутрин след като станеше, Атанас отиваше до джама и търсеше да види шарената кесирия на Стефана. Тази сутрин не направи това. Чувстваше се много зле. Някъде отдалеч чу нечий женски рев. Това беше спотаено ридание. Макар главата да го "цепеше", той тръгна да види кой плаче. Излезе на широкия чардак. Ревът се чуваше от огромната одая, която служеше за жилище на брат му Георги. Почука на вратата и за миг плачът секна. На вратата се показа Георги, лицето му беше напрегнато, но с нищо не издаваше, че нещо лошо се случва.