– Какво става? Какъв е този рев? – попита Атанас все още сънлив и махмурлия.
– Да се махаш от тука, че... – като каза това, Георги замахна с опакото на ръката си, но си личеше, че не иска да удря брат си, а само го заплашва.
Атанас излезе. Огледа огромния двор, после тръгна да се спуска по стълбата. Когато погледна долу, точно там, където свършваше стълбата, видя един огромен дънер заедно с коренището. В този момент брат му отзад извика:
– И да махнеш тоя гиндул от тук! (гиндул – основата на стеблото на голямо дърво заедно е коренището)
– Какво прави той тук?
– Снощи го домъкна отнякъде! А после отиди да видиш какво си направил в кръчмата, че Трифон Хънито пет пъти идва от зарана!
Атанас гледаше гиндула и той му се струваше някак познат. Наведе се и опита да го подхване, но силна болка го прободе в ребрата, не успя дори да го помръдне. Не си спомняше снощи да е ходил до кръчмата, за какво говореше тогава брат му. Ратаите се втурнаха да помогнат на младия господар. Трябваха повече от пет човека, за да успеят да вдигнат огромния тежък гиндул. Когато го преместиха малко, всички започнаха да се дивят на това каква сила трябва да има Начо чорбаджи, защото Трифон беше казал, че сам го е донесъл от кръчмата до тук. Снощи всички бяха чули как се бе прибрал Начо. Той беше хвърлил с пъшкане гиндула. След това, тъй като си беше запушил пътя до стълбата, за по-тихо и бързо беше решил, че ще се качи по една греда до втория кат на къщата. Как го беше направил, не знаеха, но по някое време чуха силен шум от падане. Повечето мъже бяха поискали да станат да видят какво става, но жените им ги бяха задържали в леглата. Сутринта Трифон, а и всички, които ги видеха, разказваха какво е направил снощи Атанас чорбаджи. Нещо страшно било.
Атанас опипваше подутите си натъртени ребра и само наблюдаваше как пъшкащите аргати преместваха китука. Изведнъж те го пуснаха и се разотидоха. Пръснаха се като пилци. Атанас се огледа, за да разбере какво става. Тогава я видя, майка му си изглеждаше все такава, откакто я познаваше, сурова и вироглава жена беше Желязка. Синовете ѝ бяха силни и сурови мъже, но се прекланяха пред нея. Атанас почти не помнеше баща си Иван, от брат си обаче беше научил, че той бил единственият човек, когото майка им слушала и му се подчинявала. Баща им бил много силен и зъл и всички се страхували от него. Но най-зъл от всички бил дядо му Яне, този, на чието име беше кръстена фамилията им. Майка му прекъсна мислите му и просъска:
– Повечу да не съм чула, че се видиш с тия! Ногата ти повечу да не стъпува тамка!
Атанас все още не се чувстваше добре и реши да не се кара с майка си, затова се бърна и тръгна ла излиза. Вместо да тръгне към мегдана, пое в противоположна посока и скоро похлопа на вратницата на Аскерови. Петра отвори.
– Не е хубаво това дето прайш, Начо! – каза Петра и не пусна младия мъж като препречи пътя му.
– Искам да видя Стефана! – каза Атанас.
– Чорбаджийката забрани да те пускам! Казаха и снощи какво си прайл в кръчмата!
Атанас се върна обратно. След два дни тръгнаха с биволска каруца за местността Четиридесетте извора, дотогава не видя Стефана. Като чуха, че на събора ще участва пехливанин от рода на Бракмовите, всички се дръпнаха, но все пак се бориха. Въпреки острата болка в ребрата, Атанас успя да ги победи. Най-тежко му беше с едно яко турче от Молдава, но Атанас и него победи. Най-старият от организаторите на събора му връчи едно вакло агне. Атанас го метна на раменете си, така както преди малко беше мятал противниците си.
След това, без да се прибират, двамата братя тръгнаха към Пашакьой. Скоро там в околностите щяха да се провеждат така наречените Къркпанарски борби. Начо се бори добре. Брат му направи всичко възможно болката в ребрата му да изчезне. Той побеждаваше през целия ден и най-накрая трябваше да се бори с най-добрия пехливанин от рода на Бимбелови. Спорът между двата рода беше от векове. Аньо много липсваше на Атанас. Ако бяха двамата, сигурно щеше да му бъде много по-леко. Майка му обаче се беше ядосала на внук си и в яда си го беше мушнала с един остен в корема. Сега Аньо лежеше в Караризово и береше душа. Ако раната се възпалеше, синът на Георги щеше да умре. Брат му беше притеснен, но се опитваше да не го показва.