Выбрать главу

Атанас се изправи срещу противника. През целия ден той беше наблюдавал борбите на Сотир. Да, най-добрият пехливан от рода на Бимбелови се казваше Сотир. Той беше син на Узун Никола от известния Хасекейски род и бяха от клона на Бимбелови, които живееха в село Ичме. Този Сотир беше наистина добър борец. Той побеждаваше със силата си. Атанас се опита да го победи с хвърляне на Бракмови, опита и да го вдигне, но не успя. И точно когато се сети за една хватка, която беше създадена от Яне и описана в неговата книга за борба, се случи нещо лошо. Със силния си хват Сотир го стисна за ребрата и го повали. От болка краката на Атанас се подкосиха и той спусна едното си коляно. Така загуби борбата. Вярно, стана втори, но това въобще не го радваше. Когато се прибираха с биволската каруца, Георги заговори:

– Двамата с Ачо сте много добри пехливани! Ако тренираш много и се бориш, догодина ти ще бъдеш башпехливан на цялата Османска империя! Сигурен съм, че двамата догодина ще побеждавате и ще сломите всички Бимбалови, дори Сотир!

Георги знаеше, че безценните китаби по борба, написани от дядо му Яне, се намираха в един сандък в къщата на Марийка, но не можеха да се доберат до тях. Бракмови смятаха, че тези китаби им принадлежат и не можеха да си простят, че са у Аскерови.

Докато го слушаше, младият брат видя сълзата, която се търкулна по сухата брадясала буза на брат му. Той разбра, че Гочо го боли, той се притесняваше за Анго.

През целия път на връщане Атанас мислеше. Още първата вечер, щом се прибраха в Караризово, се изправи на общата софра. Аньо се беше оправил. Раната в корема още стоеше, но не се беше възпалила, защото майка му непрекъснато го беше мила и налагала с лапа от смрадлика, лайка, невен и маточина. Сега къдравата коса на племенника му беше сплъстена и той беше доста отслабнал, но иначе беше добре. Атанас се радваше на оздравяването на братовчед си, стана и каза:

– Реших да се оженя!

– Какво? – майка му щеше да падне на земята от изненада.

– Да, майко, ще се оженя за Стефана Аскерова!

Ляшка стана и излезе от софата. Брат му в началото на вечерта беше радостен, защото синът му вече беше много по-добре, но сега той също се ядоса и притесни. Не каза нищо, но тежко закима с глава. Той беше сигурен, че това няма да доведе до добро.

Атанас не искаше да остава в мрачната стая, затова стана и излезе. На чардака черната сянка на майка му го стресна.

– Защо никога не ме слушаш? С какво съм заслужила това? През целия си живот всичко, което съм правила, е било заради теб! Жертвах всичко за теб и ето ми благодарност! Нека ми, заслужила съм си го, защото ви обичам! Още помня как те родих, колко болка, колко мъка ми причини! Четири часа те раждах, да бях пометнала по-добре! На стари години да те раждам, да те обичам най-много и ти така да ми се отблагодариш! Нека ми! Сама съм си го заслужила! И това доживях! ...

На Атанас не му се слушаше повече. Тези думи той беше чувал хиляди пъти. Това беше едно от оръжията на Ляшка да ги накара да се чувстват виновни, но той вече много добре знаеше това и нито за миг не се "върза". Такива думи предизвикваха у него по-скоро насмешка.

– Ще се оженя за Стефана каквото и да кажеш!

– Ами ако съм против, ще прекрачиш ли майчината дума?

– Ще прекрача!

Атанас каза това и отмина. Ляшка се хвана за сърцето и се просна на дървения под. Вече беше тъмно, но той видя много ясно този театрален жест. Нямаше да допусне да го спрат. Слезе по дървената стълба и излезе на пътя. Сега трябваше да продължи. Отзад чуваше вайкането на майка си, но това вече не го интересуваше, вече беше взел решение.

Похлопа на портата на Аскерови. Петра извика отвътре:

– Кой'ее? Кой'ее?

– Ба'а Петро, аз съм Начо Бракмата!

Тя отвори вратата, а той, като я избута внимателно, влезе вътре.

– Трябва да говоря с леля Марийка!

– Ха, влез тогава!

Атанас влезе и се поклони. Четирите жени тъкмо ядяха и бяха насядали около масата.

– Добре си ни дошел, Танасе! Ха, седни! – каза Марийка и посочи към масата. В този момент Петра постави едно трикрако столче и Атанас седна на ниската кръгла маса – паралия, около която бяха седели поколения Болярови, а по-късно и Аскерови. Атанас погледна слепите очи на жената и изпита неудобство. Откакто синът ѝ Иван беше заминал и нямаха никаква вест от него, Марийка като че ли се беше състарила.

Той се поизправи, трябваше да действа, всяко забавяне можеше да го спре. Знаеше, че беше прието първо домакините да го заговорят и едва след това той можеше да каже по каква работа е дошъл, но сега реши да не чака. Изправи се на крака, някак страшно щръкна над софрата и хранещите се. Потърси погледа на Стефана за подкрепа и продължи, въпреки че тя сведе очи.