– Ела, Танасе, целуни ръка на чорбаджията!
Кръвта на Атанас се качи в главата му. Ушите му забучаха. Той се обърна и излезе. Георги го гледаше и беше готов да скочи върху него, и никой не беше забелязал как блясъкът от очите на Ляшка си беше отишъл и сега мътните ѝ очи втренчено "гледаха" тавана.
През 1823 година един ден Кира, плачейки, се втурна в къщата на Атанас.
– Ще ме убие! Гочо иска да ме убие!
– Атанасе, да я вземем да живее при нас – предложи Стефана.
– Не можем да се намесваме, тя е от друга къща! – каза Начо. Той беше свикнал да не се меси в работите на други къщи.
– Танасе, Танасе, не ме изоставяй, той е лош и иска да ме убие! – продължаваше да плаче Кира.
– Танасе, да остане само за тази нощ – помоли го Стефана.
– Знаеш, че брат ми не е такъв човек – каза Атанас. – Кира е странна. Сигурно си измисля нещо.
Кира си тръгна като се обръщаше и го гледаше е големите си, уплашени, тъжни очи, сякаш наистина търсеше помощ. Атанас обаче сега имаше собствено семейство, не можеше да мисли и за нея. Не мина и половин час и жената на Георги дотича, ревейки:
– Ка'к Кира се уби! – викаше тя. (ка'к – диалектно кака)
– Какво? – Атанас подскочи.
– Ка'к Кира, ка'к Кира се убеси!
Атанас стоеше прав в двора. Не знаеше какво да мисли. От очите му течаха сълзи. Той обаче не отиде да види какво беше станало със сестра му. Знаеше, че е нежелан. Не знаеше дали Кира сама се е обесила, или го е направил Гочо. Брат му не пусна и Петра в къщата. После, без да викат хекимин и кадия, почти същия ден погребаха Кира. Погребаха я без поп и опело. Така нито Атанас, нито другите селяни разбраха какво се беше случило с Кира. Подозренията на Атанас останаха завинаги, завинаги остана и осъдителният поглед на Стефана към него.
През 1825 година баба Петра почина. Погребаха я в караризовските гробища. Марийка остана сама в Боляровия хан, може би от мъка по Иван или от слепотата изглеждаше много стара. Тъй като не можеше сама да се справя, Атанас и Стефана я взеха да живее при тях. Марийка беше много тиха и спокойна и с нищо не им пречеше. Децата много обичаха да си играят с нея. Те бяха чували за лошата баба Ляшка и сега Марийка им се струваше много добра. Тя като че ли беше забравила и простила на Стефана, а и след толкова време какво значение имаше. Когато старата жена отиде да живее в последната къща на гробищата, Гочо постепенно "превзе" хана. Той събори част от стената между двата имота. Отначало пускаше в двора на Аскерови животните си да пасат. Постепенно от двора изчезна всичко по-ценно и полезно. С времето дворът и ханът запустяха.
Една сутрин намериха Гочо обесен на греда в хана. Аньо се кълнеше, че някой е убил баща му и че той ще намери и отмъсти на убиеца. Чу се слух, че Начо Бракмата – собственият му брат, го е обесил. Не се знаеше дали е заради хана, или заради Кира, никой не разбра каква е истината. Сега Аньо Бракмата беше чорбаджията на Караризово. Първото нещо, което той направи, беше да възстанови оградата между Боляровия хан и имота на Бракмови. От него Атанас поиска само меча на Яне, двете ками и китабите. Без спорове Аньо му даде меча, но камите разделиха. Той даде на Начо тази, върху острието, на която пишеше: "Който нож вади, от нож умира!", може би като предупреждение. Аньо искаше да запази три от китабите, най-важният за него беше този, по който се отглеждаше ориз и на корицата, на който беше написано "Рисалат кара риз". Другите трактати, които го интересуваха, бяха тези за пехливанските техники на Болярови. Тайната книга и "Каук китаб" вече никой не ги разглеждаше, никой никога не беше посмял да чете и това, на което пишеше "Кесиджи китаб". В началото този китаб започваше с такива предупреждения и заплахи, че който се осмеляваше да започне да го чете, скоро се отказваше, без нищо да е разбрал. Атанас беше твърдо решен да притежава китабите, затова въпреки възраженията на Аньо, той взе насила всичките. Остави му само "Рисалат кара риз", за да продължи съществуването на чалтика и село Караризово.
Синът на Атанас и Стефана растеше силно и здраво момче. То беше наследило ръста и силата както на Бракмите, така и на Аскеровите. От най-ранно детство баща му го учеше да се бори. Като поотрасна му показа Бракмовия начин на борене, разказа му за Яне и за първата Бракма
– Дядо му Иван Бракмата. Учеше го и на начините за борба от двете книги за пехливанлък, които беше задържал при себе си. Разказът за това как баща му се борил с Димитър Узунов Бимбалов от Ичме и как за малко не го победил беше чувал стотици пъти. Стефана пък му разправяше за баща си Атанас. Така момчето растеше и ставаше все по-силно. То беше още съвсем малко, а вече преборваше и много по-големите от него. Аньо, който не беше успял да се бори на събори, се радваше на първия си братовчед. Затова, когато Атанас му поиска меча на Яне, той веднага му го даде. От удара с остена или от нещо друго Аньо беше останал без деца. Беше сменил няколко жени и ги беше напъждал, но все тая. Ръката на детето все още не беше укрепнала, но то вече въртеше меча на прадядо си.