През един летен ден на портата на Атанас се похлопа. Той отвори вратницата и дъхът му секна. На прага стоеше войник, облечен в шарени дрехи. Той каза на турски:
– Добър ден, търся къщата на... – и той погледна един лист. – Търся къщата на Иван Атанасов Хаджипетков Аскера.
– Да, това е къщата!
– Това!? – войникът явно беше разочарован.
– Вие роднина ли сте му? – попита все така колебливо войникът.
– Не, аз съм му приятел, но сестра му ми е жена, а и майка му живее тук.
В този момент, тъй като бяха чули гълчавата на вратницата, Стефана и Марийка бавно бяха тръгнали натам, за да видят какво ставаше. Това, някой да стои на вратата, толкова рядко се случваше в тази къща.
– Какво има? – със свито сърце попита Марийка. През това време Стефана се опитваше да усмири малкото момченце, което беснееше в ръцете ѝ. То искаше да отиде да види по-отблизо войника в униформа.
Войникът погледна треперещата стара жена и каза:
– Идвам да ви съобщя, че Иван Атанасов Хаджипетков Аскера почина.
Майката тъжно проплака, а Атанас попита:
– Как е умрял?
– В битка! – беше краткият отговор на войника. После той подаде ятагана на Атанас. – Ето ятагана му! Камите и джерида на Иван не бяха открити. Добре че Хюсеин паша познал ятагана и решил да го даде лично на султан Махмуд И. Така лично султанът ме изпраща да върна оръжието му, като знак на уважение за това, че вашият син беше велик и доблестен воин! Той каза да поздравя роднините му и да им кажа, че са имали достоен син и роднина!
Всъщност след като Хюсеин паша беше видял един от новите войници да носи красивото оръжие, той си беше спомнил как именно този ятаган беше пресякъл оръжието на Пророка и на Османите. Не, Хюсеин паша не можеше да сгреши, това беше ятаганът на Серкан Аскероглу. Той не можеше да обърка или да забрави това оръжие. Веднага беше заповядал на войника да му предаде ятагана. Това можеше да означава само едно, че Серкан е мъртъв. В това имаше някакъв символ и пашата реши да се възползва. Когато отиде да докладва на султана, че всички еничари са мъртви, като доказателство за това той постави ятагана на Серкан в нозете на "сянката на Аллах на Земята". Махмуд II беше впечатлен и трогнат. Оръжието, което беше пресякло меча на Пророка, ятаганът, който съвсем скоро го беше унизил, сега лежеше на земята пред него и като че ли му се покланяше, а с него пречупени пред краката му лежаха и всички еничари. Султанът остана така известно време, той се наслаждаваше на момента и се опиваше от славата си. За да отмъсти на еничарите и да покаже, че той е наследник на техния дух, в следващите дни той носеше ятагана на силяха си, точно така, както след лов носеше убити пъдпъдъци на колана си. С това искаше да каже, че еничарите и оръжието, което ги представяше, бяха негови трофеи и той е техният победител и унищожител. Този ятаган беше изключително оръжие. Той беше успял да пречупи меча на Пророка, който се смяташе за неунищожим. Каква ли сила крепеше това острие? Какъв ли дух беше вложен в него? След като беше успяло да счупи най-здравото оръжие, което беше създадено да властва над всички светове и да побеждава демоните, то беше достойно за султана. Нямаше по-достойно от това оръжие за него. Махмуд II беше решил това да бъде новото оръжие на султаните и това да продължи, докато някое друго не го победеше.
Скоро обаче мрачни мисли налегнаха султана. Той чувстваше, че това е свързано с оръжието на кръста му. Тежка прокоба беше легнала над оръжието и то като че ли се опитваше да му отмъсти за това, което беше направил не само със Серкан, но и с всички еничари. Кошмарите с времето се засилваха, а слабостта му растеше. Тогава той усети – оръжието изсмукваше силите му. Искаше да го запази, но не можеше. На няколко пъти заповядваше да отделят ятагана от него и болестта веднага си отиваше. А и колкото пъти извадеше ятагана от ножницата, толкова пъти той го порязваше. Хищното острие като че ли му отмъщаваше и всеки път ставаше така, че султанът бе порязан. Той внимаваше много, но оръжието неизменно всеки път го "захапваше". Така най-накрая, след дълга вътрешна борба, султанът реши окончателно да се раздели с него. Нямаше как да го унищожи, а и се страхуваше от отмъщението на оръжието. Явно зъл дух властваше над това оръжие или това беше гузната съвест на султана. Затова той реши да го върне там, откъдето беше дошло и заповяда да го предадат на близките на Серкан. Имаше някаква мрачна прокоба около този ятаган и Махмуд II не искаше да се изправя пред такава могъща духовна сила.