След това войникът направи дълбок поздрав към къщата, към майката и сестрата на Иван, обърна се и си тръгна. Атанас остана със зулфикр в ръце. По канията още личеше засъхналата еничарска кръв. Той се прибра и закачи ятагана до меча. Двете оръжия увиснаха на пирона и се кръстосаха.
Атанас смяташе със Стефана, децата и Марийка да се върнат обратно в Боляровия хан, но старата жена, след вестта за смъртта на единствения ѝ син, се поболя, легна и скоро почина. Положиха я до празния гроб на мъжа ѝ.
Сега вече, като имаха и ятаган, и меч, синът му започна да върти и двете оръжия. Понякога Атанас се притесняваше малкият да не се закълца. "Юнак без рани не може!" – обичаше да казва Ляшка, така че той оставяше детето да се упражнява с истински бойни остриета.
Няколко месеца след като Марийка си отиде, Атанас и Стефана, заедно с детето, отново се върнаха в Боляровия хан. Първото нещо, което направи Атанас, беше да закове на стената двете оръжия и така те висяха кръстосани като че застинали във вечна битка. Атанас не смееше да върти оръжията и само синът им се упражняваше с тях и се грижеше да не потънат в прах и да не станат само за украса. Момчето растеше все по-силно. Атанас обаче искаше то да напусне Караризово, защото за него тук живот не можеше да има. Нека ходи и опита късмета си по широкия свят. Такава възможност се откри съвсем скоро. Един четвъртък тримата ходеха и оглеждаха пазара в Станимака. Там срещнаха някакъв смешен човек, който каза, че иска малкия за прислужник. След дълго мислене и увещаване на Стефана, тя се съгласи. Така синът им отиде във Филибе, защото френският граф живееше там. Един ден момчето поиска и взе и двете оръжия със себе си, за да се пази и да се упражнява. На Атанас му беше трудно да се раздели с оръжията, които от векове бяха стояли втъкнати в бойните колани на предците на Бракмови и Аскерови, но знаеше, че бъдещето е в момчето.
През края на XVIII и началото на XIX век в Западна Европа се появила нова мода. Богатите скучаещи благородници от големите френски и западни дворове предприемали пътешествия, обикновено към Ориента или към екзотични места по света. Когато се прибирали, те бивали особено ценени и канени на всеки бал, а младите неомъжени кокетки се тълпели около тях, всяка желаела да се докосне до "човека, бил в Ориента", видял танцуващите одалиски на султана, въртящите се дервиши или "човекът, видял истински човекоядци". Разбира се, това в повечето случаи не било така. Интересът на тези хора бил нездрав. Те не били учени, а ловци на сензации. В повечето случаи твърде страхливи и изнежени, те си избирали безопасни маршрути, а когато в приключенията им липсвали по-пикантни преживявания, щедро ги добавяли. Най-важното нещо било да впечатлят някоя богата неомъжена дама, а може и омъжена.
Такъв човек беше граф дьо Боненвалд. Той идваше от богатите френски среди. Макар в последните години благородниците да криеха произхода си, той с гордост се наричаше граф извън страната си и вярваше, че след воаяжа си из Ориента ще се завърне в една богата роялистка Франция, а неговите истории ще го направят известен и желан гост на всеки бал. С времето Боненвалд си беше внушил, че "изследванията" му имат огромна научна стойност. Постепенно той започна да смята, че е учен и наистина сред тези туземци дори неговото малко образование беше много. Отначало това беше като игра на въображението, но с времето той така се вживя, че сам започна да вярва в това. Графът си въобразяваше, че е попаднал в част от Изтока, непозната за Европа, и искаше като се прибере във Франция да запознае невежите си съграждани с участта и бита на този покорен народ. Той дори беше готов да търпи несгоди и лишения, заради тази си своя мисия. Разбира се, това графът само си го въобразяваше, защото той не се намираше нито в пустинята или в джунглите на Черна Африка, нито при людоедски племена в Самоа, нито в чукарите на Афганистан. През няколко месеца той получаваше щедра издръжка от баща си, който беше щастлив, че синът му – лентяй и безделник, поне веднъж в живота си беше проявил интерес към нещо. Той беше заминал далеч и така поне нямаше непрекъснато да го петни и да занимава общественото мнение на Париж. Освен това щеше да се запознае с чужди страни, щеше да научи редки езици, а това, както знаеше бащата, винаги беше от полза. Така граф Боненвалд получаваше издръжката си, с която в тази "забита" провинция на Османската империя живееше предоволно и охолно и провеждаше "научните си проучвания". Турските власти отначало се притесняваха да не би графът да е шпионин, но имайки предвид добрите отношения е Франция и това, че младият мъж съвсем очевидно не беше добре с главата, те го оставиха на мира и вече никой не го следеше.