Той се беше настанил да живее в една малка самостоятелна къща във Филибе – най-големият град на Румелия. Къщата съвсем не беше малка и графът изпитваше трудност сам да я поддържа чиста и готова за посещения. Тъй като скучаеше, младият граф се беше сприятелил с няколко богаташки фелибелийски фамилии, които на драго сърце запознаваха дъщерите си с него и ръчкаха синовете си да учат францушки от него. Той обаче смяташе за себе си, че е неразбран и живееше в самота. Тукашните моми, с техните ограничени интереси, не допадаха на изискания, свикнал с френския живот младеж. Отначало, когато пристигна във Филибе, му беше интересно и много любопитно, но това продължи до края на първия месец. След това му се стори, че светът се срива. Действителността – груба и жестока, му се озъби и той видя кривото лице на ежедневието. Колкото повече желаеше да остане в самота, толкова по-агресивни ставаха момите и особено техните майки, за които, да омъжат щерка си за граф и то францушки, беше страхотен шанс.
Графът все по-често се хващаше как чете любовни романи и мечтае за приключения, мислейки за себе си като за птиче, държано в златен кафез. Кафезът не беше златен, но той определено се чувстваше пленник. Така той все по-често прибягваше до двете си утехи – четенето на романи и "проучванията си". Вниманието на богатите турски и български фамилии вече не го радваше.
Отначало той концентрираше проучванията си само във Филибе, но скоро преследванията и досажданията на майките и момите станаха нетърпими и един ден той замина за Станимака – друг голям град близо до Филибе. В този град живееха много българи, но имаше също така и гърци, турци и цигани. В миналото градът бил разрушаван от карджалии, през 1814-1816 година беше преживял чумна епидемия, която местните наричаха "Голямото чумаво". След това от Гърция бяха дошли преселници, които султанът изселил от там. Всички те били жени и деца – роднини на избити бунтовници в Голямото гръцко въстание. Тази група гърци се заселила в почти обезлюдения град и така тук смесицата от култури беше добила интересни форми. Боненвалд беше открил Станимака наскоро, тя му беше много удобна, защото тук никой не го познаваше, можеше да седне в някоя кръчма и цял ден да се отдава на размисъл и съзерцание, а привечер спокойно да се прибере във Филибе.
За по-голяма представителност графът винаги носеше листове за писане, удобна скъпа кожена папка и дивит. Така всички, които не го познаваха, веднага разбираха, че е начетен човек и учен.
В този приятен летен ден графът беше поканен от свои познати да гледа един обичай, който се твърдеше, че в България го има само тук – в Станимака. Той се наричаше "Каленица". От всяка къща малките момиченца се обличаха с красиви бели рокли, после се събираха на групички и обикаляха махалата. След това в черквата, в едно менче с мълчана вода пускаха сребърните си пръстенчета. После те наричаха някакви неща. Българският на Боненвалд не беше много добър и той не можа добре да разбере какво казваха момиченцата. Добре че неговите приятелите му превеждаха. Доколкото успя да разбере, това имаше някаква връзка с плодородието на годината и предстоящите сватби. Макар да не разбра всичко, той се направи, че записва, въпреки че на листа изписа само няколко завъртулки. После отегчен поиска да разгледа пазара. На всеки празник в Станимака ставаше голям пазар и той помоли приятелите си да отидат до там. Тук съдбата го срещна с мъж и жена, които водеха със себе си едно 10-12 годишно момче. То му се стори здраво и будно. Графът увеща двамата родители да му го дадат за прислужник. Каза им къде живее, че ще пуска малкия веднъж месечно за по два дни да се прибира на село да ги види. Хората, явно много бедни и нещастни, се съгласиха и така граф Боненвалд се сдоби с прислужник. Ето последните редове от неговите записки:
"Тук е Турция. Тук времето и животът нямат тази стойност както във Франция и Европа. Тук времето като че ли тече по-бавно и нищо не е чак толкова важно. Тук животът няма стойност. Златото и парите не са толкова важни. И турците, и арабите живеят като че ли част от тях е отвъд тази реалност. Те сякаш са поверили живота си в ръцете на своя бог – Аллах. Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи, с техните усилия или без тях. Затова те казват: "Иншаллах!" (Ако е рекъл Аллах!) Когато сключват сделка, те винаги казват "Иншаллах!", което означава, че колкото и да се напрягаш, то ще се случи точно тогава, когато Аллах го е предвидил, затова никой няма намерение да се напряга и да се противопоставя на Бог. Така те оправдаваха леността си и като че ли се гордееха с нея...