Годината беше 1880, старият мухтар (кмет) на Караризово стоеше подпрял гръб на мекия и топъл кирпич пред къщата си. А той живееше там, където преди е било хан. Сега беше седнал на пейката и беше опрял гръб в кирпичената ограда на двете стаички, които се намираха до хана. Именно в тях бяха живели предците му. Той беше прилепил плътно гръб о стената, защото, когато застанеш с гръб към една стена, започваш да научаваш нейната история, историята се научава с гърба, а не с лицето, защото тя е минало. Така, като прилепи по-силно гръб о дувара, почувства по-силно топлия кирпич. Слънцето напече лицето му и го накара да се отпусне и усмихне. И той си спомни целия си живот. Мисълта му хвърчеше като лястовица и се луташе наляво-надясно, извиквайки различни образи с невероятна яснота. И в този момент проумя мисията, с която го беше натоварил Бог. А неговата мисия беше да съчетае Изтока и Запада, да съчетае Аскерови и Бракмови, да съчетае Ятагана с Меча.
Целият живот на неговия род беше битка, една непрекъсната борба със себе си, с трудностите и враговете. Отстояване и борба! Една непрекъсната битка, която неговите предци бяха водили през цялото си съществуване. Битка след битка – това беше и неговият живот. Ако трябваше само с една дума да опише живота си и този на родовете, от които произлизаше, това щеше да бъде "Битка". Ако някой ден, някой напишеше книга за него и за тях, трябваше да я нарече "Битката". Битката беше тяхното същностно състояние. Битка беше тяхното име.
Много от родовете имаха различни предопределения. Някои бяха попове, други раждаха търговци или чорбаджии. За най-голяма част от родовете трудът беше основното нещо, а за техния род най-точната дума, с която можеха да се определят, беше Битката. Дали така щеше да бъде и занапред? Досега нямаше деца и както вървеше, щеше да бъде последният човек и да сложи точка на толкова могъщи родове като Шейтанови, Болярови, Аскерови и Бракмови. Или да постави ново начало. Дали да не създаде нов род, чиято съдба да бъде Битката? Дали няма да създаде нови нещастни хора, които ще страдат и ще участват в Битката, без да са правили този избор. Не знаеше.
Беше чувал, че техният род и предците му са били прокълнати до десето коляно. Това се разказваше за рода на дядо му – Бракмови. Някой от предците му с нещо беше заслужил да бъде прокълнат. Като слух се носеше, че това проклятие още тегне над предците му, роднините му, а може би и над него. Десет поколения? Дали проклятието вече не беше отминало и той не беше първият, за когото то нямаше да важи?
Той знаеше, че историята се усеща е гърба, но животът не е само история и минало, животът е и бъдеще. Най-накрая реши. Почувства повика на кръвта. Той отдавна се беше освободил от един от най-безмилостните тирани на всички времена – плътта, но сега почувства една по-могъща сила – тази на кръвта. Утре щеше да облече чисти дрехи и да си потърси булка. Вече беше на 60 години и не искаше да прави това, но трябваше. Сигурно нямаше да види детето си пораснало, но трябваше да го направи, пак заради тях, заради всички Шейтанови, Болярови, Аскерови и Бракмови.
Погледна назад и там, на варосаната стена на къщата си, която някога е била хан, ги видя. На стената закачени на пирони висяха кръстосани ятаган и меч. Това бяха оръжията на неговите предци. Те бяха кръстосани като за битка, но всъщност това не беше битка, а връзка, защото двете оръжия бяха свързани по този начин. Те вече не воюваха, а мирно съществуваха едно до друго. Вече не воюваха турци с българи, Аскерови с Бракмови, Болярови с Бимбелови, а мирно съществуваха едни до други. Той беше връзката между тези две оръжия. Той беше рожба на ятагана и меча.