Огромната глава на любимото му куче се отърка о крака му. Тази глава беше по-голяма от неговата собствена. Кучето беше наистина огромно. То беше тежко, силно и високо, беше достоен наследник на своите предци... Легендата разказваше, че един от предците му, някой си Яне, имал куче Буря, после неговите наследници бяха имали много кучета и всички те били кръщавани на вятъра. Такива били Ураган, Вихрушка, Фурия, Вятър, Вихър, бяха имали и кучета Бриз, Щорм, Фъртуна... Неговото куче се казваше Буран и също беше кръстено на вятър. Това бил някакъв студен сибирски вятър, който убивал наред и всички се страхували от него. Такъв беше и Буран. Затова той беше решил така да нарече кучето си.
Седеше така, нахлупил настрани високата си кожена шапка, която пазеше още от времето, когато беше опълченец в Рускотурската война. С тази шапка беше и на Шипка. Сега я беше килнал настрани, защото слънцето го бе напекло и главата му бе цялата потна. Ако не беше кмет на селото, би я свалил, но бива ли кмет да стои гологлав? Мустаците му бяха побелели и той ги носеше настрани, така както някога ги беше носил Филип Тотя. Той добре познаваше и него, и Стефан Димов – Караджата. Родът на Стефан беше отколешен враг на неговия род, а ето, двамата бяха станали другари. Въпреки това неведнъж бяха мерили сили в пехливанска борба. Затова може би и Филип Тотю, и Стефан Караджа го бяха избрали в дружината си, него – Първан.
Стефан Караджа беше от един голям странджански род. За него се говореше, че произлиза от рода на Момчил войвода и всички негови наследници се наричаха Белени, но понеже били буйни ги нарекли Бимбелови (Хиляда бели) и така останали. От техния род беше и прославеният кърджалийски главатар, когото наричаха Индже войвода. От този род произлизаше и патриарх Евтимий Търновски, който иначе бил от Странджа, но нарекли Търновски, защото само той останал да защитава Търнов от турците. Иначе Стефан беше от клона на рода, който произлизаше от село Ичме. Негов дядо беше прославеният бунтар и родолюбец Узун Никола, а прадядо му – Стоян Моллата, за когото се говореше, че бил брат на самия Вълчан войвода. Предците на Първан и Бимбелови от години имаха вражда. Те спореха за това кои са най-добрите пехливани в България. Според Първан досега винаги неговите предци бяха побеждавали. Вярно, тогава те се бяха наричали Бракмови. След години разбра, че тези, които Бракмови винаги бяха наричали Бимбалови, всъщност се казвали Бимбелови, но той все така продължаваше да ги нарича по начина, по който ги бяха наричали предците му.
Първан познаваше не само тия двамата. След едно произшествие с един францушки благородник във Филибе, той беше избягал във Влашко и там се беше запознал с всички воеводи и хъшове. И с Васила Кумчева се беше запознал – този, когото по-късно наричаха Левски. Той му беше дал съвет и при всичките си обиколки Васил беше отсядал в Караризово, и беше спал в Старата черква. Познаваше и Раковски, и Каравелова, и беше част от Легията в Белград, където именно се беше запознал с Караджата и Хаджи Димитра.
Сега той стоеше така напечен от слънцето и си мислеше за Стефан, защото наскоро беше ходил до Пашакьой. След освобождението от Турско, селяните от Караризово искаха да сменят турското име на селото си с българско. Биваше ли в свободна вече България, която сега чудно защо се зовеше Източна Румелия, да има чисто българско село с турско име? Селяните вече не искаха селото да се нарича Караризово. Всички вкупом бяха решили да го нарекат Болярово. Тогава обаче се чу, че старото Пашакьой – родното село на всички Бимбелови, вече са ги изпреварили и са се нарекли така. Пашакьой вече беше Болярово. Първан беше отишъл в Пашакьой да разговаря с тамошния кмет, да се разберат. Той се беше оказал от Бимбелови и макар да го посрещна добре, категорично отказа да смени името от Болярово на някакво друго. Скоро между двамата прехвръкнаха искри и старата вражда като че ли отново се събуди. Бимбелови отказаха да сменят името на селото си, защото и те, както караризовци, помнели, че предците им идели от Търнов и били стари боляри. Там той видя кучета, които много приличаха на неговото, но те не носеха имена свързани с вятъра, а е бурята. Така имената на кучетата в Пашакьой бяха: Пожар, Гръм, Градушка... Първан седеше на пейката и мислеше. Той беше сигурен, че караризовци няма да искат да нарекат селото си като това на отколешните си врагове, но все пак и те трябваше да запазят спомена за това, че предците им са били боляри. Той мисли, мисли и изведнъж името като че ли само дойде при него – Болярци. Още тази вечер щеше да свика всички на мегдана и да предложи името на селото да бъде Болярци. Той, Първан, първо беше сменил собствената си фамилия, а сега щеше да смени и името на селото. Дано не сгреши, защото името е важно за всяко нещо, наречи го неправилно и чакай да стане нещо голямо от него! Майка му и баща му бяха от най-големите караризовски родове – Бракмови и Аскерови, но те не бяха разрешили сватбата им. Всички те – и Хаджияневи (Бракмови), и Хаджипеткови (Аскерови), се бяха изправили срещу това него да го има. Той също не желаеше да се нарича нито Аскеров, нито Бракмов, не искаше да се казва и Янев или Петков, нито Иванов или Атанасов на дядовците си, нито дори Пехливанов или Балабанов (пехливан – балабан), както му предлагаха приятелите. Не можеше да носи и само едната фамилия, защото това щеше да означава да пренебрегне един от родовете си. И понеже името му бе Първан – "първи", той реши да създаде нов род и да носи нова фамилия. И понеже не беше ни рак, ни щука, а беше "манджа с грозде", "цвете с каша", напук на всички избра за себе си фамилията Цветкашки, нещо като събрани в едно Ятаган и Меч. Така щяха да се наричат и неговите наследници. Избра тази фамилия, за да не могат Бимбалови по никакъв начин да я свържат с Болярови, Аскерови или Бракмови и да проследят него и ако имаше някой ден наследници. Така той искаше да прекъсне връзката си с Аскерови, избили стотици хора, както и с Бракмови, също разплакали много майки. Това беше името му – Първан Цветкашки. Така го знаеха всички.