"Трябва да издиря Вълчановите къщи и в Едирне, и във Филибе, там може да се крие цяло съкровище! – помисли си Ибрахим. – А дали въобще има пещери?" – запита се еничарът.
– Игумене, може ли да ви попитам нещо?
– Питай! – каза съвсем тихо мъжът, почти като шепот.
– Инокентие, как така стана игумен? Когато си тръгнах в онази нощ, ти току що беше назначен за презвитер и проигумен. Знам, че книжник никога не става игумен. Ти сам ми разказа за ревността между иноци и книжници. Искам да ми разкажеш за това как управлява скрипторията! Освен щампар, какъвто беше, когато те оставих, стана ли истински презвитер писач? Помня онази книга, която ти тайно нарисува. Кажи ми, отче...?
Мъжът стоеше като онемял, устата му беше отворена от изненада. Ибрахим продължаваше:
– Искам да ми кажеш какво стана с разследването на смъртта на Пафнутий? Йосиф Брадати разкри ли как е умрял и къде е погребан старият презвитер? Инокентие, разбра ли коя беше "сянката", която ни нападна, докато бяхме в скрипторията?
Думите на еничара явно впечатлиха игумена. Той стоеше с широко отворени очи. Успя да промълви само едно.
– Петко! Петко, това си ти!
– Аз съм, Инокентие, нали ти казах!
– Но аз не ти повярвах. Петко, запомни ли всичко, което ти казах? Отиди до Боляровия хан, той се намира близо до Станимака, оттук като тръгнеш направо към Филибе. Там търси Зеница! Погрижи се за нея и за сина ѝ! Яне ми беше много добър приятел, жалко, че няма време да ти разкажа!
Ибрахим беше запомнил всичко много добре. Той знаеше много повече, отколкото Инокентий предполагаше, но искаше да получи отговори на въпросите си. Мъжът беше протегнал ръка към него. Ръката му беше суха и лека. Почувства докосването като милване с перо. Разговорът се беше проточил много по-дълго, отколкото Ибрахим беше очаквал. Игуменът все така стоеше вперил поглед в тавана.
– Петко! – каза той тихо. – Всички съкровища са в подземията на скрипторията. Онази нощ, помниш ли, че ти дадох един ключ? Помниш ли?
– Какво? – попита Ибрахим.
– Когато намериш този ключ, трябва да разрушиш скрипторията, Петко! Имало е и още един ключ!
– Знам, нали ти го направи.
– Не, още един, освен нашият и този на Пафнутий! Сега това не е важно!
– Какво? – Ибрахим беше наистина изумен. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Значи е имало и трети ключ. Това може би е бил ключът на убиеца. Скоро обаче в главата му се върнаха предните думи на игумена, че трябва да разруши скрипторията. Той много добре знаеше колко много книжниците бяха отдадени на книгите. За тях те бяха най-важното нещо на света. Повечето от тях биха умрели заради една книга. Те биха платили с живота си, за да може да живее една книга. За тях знанието беше по-важно от вярата и всичко останало. Явно мъжът беше полудял. По никакъв друг начин не можеше да си обясни думите му.
– Трябва да разрушиш скрипторията, Петко! Дълго замислях това, но не намерих сили в себе си да го сторя. Ти трябва да го направиш! Ти трябва да разрушиш скрипторията!
– Но защо?! – извика Ибрахим. – Защо искаш това?
– Изслушай ме, Петко! Слушай внимателно! В подземията на скрипторията, точно над гроба на моя учител, съм прибрал всички книги. Години наред тайно преписвах всички книги, които трябваше да бъдат прибрани там и да бъдат запазени завинаги. Това е съкровището на света. Но не от мен е започнало всичко, това е било мисия на всички презвитери преди мен. Всички хранители на традицията и пазители на скрипторията са правили само това – събирали са специални книги.
– Но това го знам, отче! Това не е тайна, това всички го знаят – каза Ибрахим.
– Да! Да! – каза игуменът. – Всички го знаят, но те не знаят най-голямата тайна на презвитерите. Всички презвитери имат една най-голяма тайна. Тази тайна уби презвитера Пафнутий, тя убива и мен, но ти ще разрушиш скрипторията и ще погребеш тайната, за да не погубва вече ничия душа!
– Нищо не разбирам! – като на себе си каза Ибрахим.
– Слушай внимателно, сега ще те посветя в тази тайна, но се закълни да запазиш тайната на презвитерите завинаги!
– Добре! Заклевам се! – с решителен тон каза Ибрахим и се заслуша, защото гласът на игумена ставаше все по-тих.
– Официално в скрипторията нашата задача беше да преписваме книги. Всички го знаеха, но никой не се замисляше защо книжниците през цялото време преписват книги. Всъщност скрипторията представлява библиотеката на Бог. Ние, като трудолюбиви пчелички, цял живот събирахме знанията, опита и мъдростта на хората. Книгата е по-велика от всичко съществувало някога на света, по-велика дори от небето. Скрипторията е Вавилонската кула! Ние трябваше да събираме всички стойностни мисли на хората и да запазим гордостта на човечеството! Ние събирахме обратно езиците и знанието, които Бог раздели!