Но не беше само това! Разбрах го, когато станах презвитер. Скрипторията имаше за цел да поддържа познанието за Бог. Ние, книжниците, изповядвахме догмата, че не вярата, а познанието е Пътят към Бог. Ти знаеш за спора между книжници и иноци. Ние издигахме нашите скриптории, те издигаха черквите си по-високи от скрипториите, за да докажат, че вярата е по-важна, а не знанието. Тогава ние издигахме още по-високо нашите скриптории, а те вдигаха кръстовете на черквите си още по-нагоре.
Но тайната на скрипторията не е нагоре, а надолу и когато се събраха достатъчно книги, ги скрих в подземията, а това бяха книгите от всичките Забранени стаи. Всъщност заради Забранените стаи съществуваше скрипторията. Книгите в скрипторията над земята са книги за познанието на света, но в скрипторията има и книги, които трябва да се вграждат надолу. Това са книгите на самопознанието на всеки човек. Така нагоре са книгите за познанието на Бог, а надолу – книгите за самопознанието на човека. Дойде времето, когато трябва скрипторията да бъде разрушена и да остане само подземието. Бог е пожелал това. Познанието на света завърши и повече строене нагоре не е нужно. Това отново ще доведе до нестабилност на кулата и нейното събаряне. Вместо да чакаме кулата да рухне, ние трябва сами да я съборим и така да повторим акта на събаряне на Вавилонската кула, но да запазим Пътя на човека, пътя на себепознанието.
Аз знаех за това, но когато станах презвитер, разбрах, че науката, познанието и мъдростта пораждат съмнението. Така колкото повече четях, толкова повече губих вярата си. Една вечер прозрях всичко и осъзнах какво бе разбрал Пафнутий и какво го беше убило. Тайната, голямата тайна на презвитерите, тя го е убила и ако не веднага, то с времето. И тази тайна е...
Тук мъжът снижи глас, като че ли го беше страх някой да не го чуе.
– Голямата тайна на презвитерите е тази, че... всички те са еретици!
– Какво? – Ибрахим не можеше да повярва на ушите си. – Как така еретици? Та презвитерите и книжниците са хранители на знанието и мъдростта! Книжниците са най-умните хора на света, а презвитерите са най-умните сред тях!
– Да! Да, това е най-голямата тайна пазена досега в черквата, всъщност цялата черква прикрива дейността на презвитерите, а те... те са еретици. Пафнутий е бил еретик! Аз също съм еретик! Следващият презвитер, ако не се събори скрипторията, също ще бъде еретик! Ти трябва да събориш скрипторията, за да няма повече еретици! Колкото и да е странно, това трябва да извършиш ти – един друговерец. Нека Бог те благослови и теб, и това, което правиш!
Скрипторията освен книгохранилище е храм на едни други хора и те не са книжниците...
Петко, искам да се изповядам пред теб!
– Но, отче, аз не съм свещеник!
– Не искам да се изповядам пред свещеник, а пред теб, защото съм виновен преди всичко пред теб. Искам да ти кажа това, за което ме питаш. Аз убих своя учител, с тези ръце аз го удуших. Когато ти ме остави да чакам и да видя дали някой няма да излезе от скрипторията, аз се промъкнах, открих еретика в Забранената стая и го удуших. Тогава това ми се стори много важно. Мислех, че спасявам Светата Божия църква от еретиците, които я бяха превзели отвътре. По-късно разбрах, че всъщност никога не бе имало Света Божия църква. Това беше нещо измислено, което да прикрие истинската същност на църквата. През цялото време се чувствах виновен не само защото го убих, но и защото те излъгах. Цял живот прекарах в най-дълбоки душевни терзания.
Ти питаш кой беше "сянката"? Аз бях жертва. С убийството на Пафнутий убих вярата си, затова скрипторията трябва да бъде унищожена.
По-късно научих цялата история и разбрах в какво бях взел участие. Събирах зрънце по зрънце, докато сглобя цялата истина. Яне и това, което разбрах за него, много ми помогна. Яне наистина беше кесиджия. Това разбрах в Истанбул, когато той ни накара – мен и най-великия турски миниатюрист, да му нарисуваме книга. Тази книга беше за кесиджиите. Той ни закле да не казваме на никого за нея. Ето, досега аз мълчах и на никого не казах, но сега, на смъртния си одър, искам да се изповядам пред теб. Яне беше кесиджия и Велко го беше учил, но това нямаше нищо общо с кауците. И друго нещо разбрах, Вълчан или както го знаели Вълко чорбаджи, не умрял и не се запилял по света, а се оттеглил в манастир. Той и без това от години пребивавал в манастир и ползвал стените му като прикритие за дейността си. Дори нарочно близо до манастира той издигнал кесиджийските си къщи. Манастирът, който Вълчан използвал като прикритие, била Араповската обител. Отначало войводатакесиджия се правил на таксидиот, за да може свободно да обикаля по пътищата, но по-късно, като остарял, се спрял на едно място и се превърнал в книжник. Този същият Вълчан толкова добре успявал да се преправя, че живял с години в обителта, докато на хората там им се сторило, че откакто го познават живее в манастира. Той станал презвитер в нашия манастир, в същия този, на който днес аз съм игумен. Той беше мой личен духовен наставник и учител.