– Ибрахим ага, като станах тази сутрин, видях, че ви няма и реших да дойда да погледна как ловите. Как е уловът днес?
Ибрахим бе толкова потресен, че не можеше да произнесе и думичка. Той само махна с ръка. После се обърна към брат си, но от него не беше останала и следа. Като истински кесиджия той беше изчезнал, все едно се беше разтворил във въздуха.
У Ибрахим бе изчезнало всякакво желание за лов, а и вече знаеше чии са гълъбите, които ловуваше. Сети се, че всеки кесиджия отглеждаше гълъби на тавана на къщата си. Сети се за гълъбите на Велко в къщата близнак в Козбунар, после гълъби се бяха появили и в къщата в Еминьоню. Все тези гълъби. Какво общо имаха гълъбите с кесиджиите? Отщя му се да ловува. Обърна се и без да каже и дума се отправи към Арабкан. Повика Бурак, соколът явно не се интересуваше от това, което се случваше долу. В небето се виждаха няколко малки облачета от пух и пера, които се рееха и като че ли не искаха да паднат на земята, което означаваше, че оставена без надзор, у птицата се бе пробудил хищническият ѝ инстинкт да убива. Но това не беше лов, а безразборно и хаотично убийство. Убийство заради самото убийство. "Това е разликата между воина и убиеца – помисли си Ибрахим. – Воините убиват само когато се налага, когато са застрашени и от това зависи животът или каузата им.
Те убиват само колкото се налага. Убийците убиват заради самата смърт, те се опияняват от нея, на тях това им доставя удоволствие, докато на воина смъртта носи печал и тъга. Воинът не убива заради себе си, той осъзнава, че е проводник на божията воля." Някога, като млади еничари, момчетата обичаха да броят колко човека са убили техните командири и еничари ветерани. Явуз Чилик паша им обясняваше, че не винаги човекът убил най-много врагове е най-добрият воин. "От убиец не може да стане воин!" – казваше пашата, но момчетата не разбираха и не вярваха на думите му. Докато викаше птицата при себе си, Ибрахим се замисли колко души бе отнел през дългия си живот. Стотици?!
"Дали съм воин, или убиец?" – прошепна на себе си еничарът. После съжали, срещата с Яне явно много го беше разстроила, щом такива мисли се въртяха из главата му. Тази среща го беше разколебала, а това не му харесваше.
– Какво казахте, Ибрахим ага? – попита Али Мюзекки.
Ибрахим не отговори нищо, той дори не обърна внимание на думите на спътника си. Без никакво настроение, Ибрахим се прибра в конака. Али Мюзекки усещаше, че нещо се е случило, макар и да не можеше да разбере какво точно. Чак привечер той си позволи да заговори еничара, който все така стоеше умислен. Персиецът се притесняваше да не би този, когото цяла секта смяташе за Махди, да се поболее.
– Днес имате вид все едно сте видели джин, (дух, привидение, призрак) Ибрахим ага! Дори по-лошо, все едно, че сте видели самия Шейтан!
Ибрахим отново не отговори и персиецът разбра, че положението е наистина сериозно. Следващите дни всички като че ли чувстваха, че агата не е на кеф и стояха далеч от него. Ибрахим беше като болен, всички смятаха, че невярна болест го е поразила, само Али Мюзекки предчувстваше, че са го налегнали мрачни мисли, но и сам той не знаеше дали това има връзка със странния човек, с когото го беше видял да разговаря.
Всичко това продължи докато един ден нисък гологлав мъж не застана в средата на огромния двор на конака. Наоколо се суетяха аргатите. Али Мюзекки се приближи до човека. Той беше свалил шапката си и както се стори на персиеца, притеснено я мачкаше в коравите си работни ръце. По всичко си личеше, че мъжът е българин. Сигурно идваше с някаква молба. По олисялата му глава беше останала съвсем малко бяла и рядка коса, а мустаците му – бели и буйни, стърчаха настрани. Селянин, по всичко си личеше, че мъжът е селянин – по износената и протрита чохена аба, по протритите на коленете му потури. Беден стар селянин от съседните села. За последното Али разбра по това, че човекът беше дошъл до тук, до Ибрахимбейовите сараи, без кон или каруца, явно беше дошъл пеша от някое от близките села.
– Агам ага (агам – батьо), кой си ти и откъде идеш?– попита персиецът, като се приближи до стареца. Той се сепна и го огледа внимателно, като че ли можеше отнякъде да го познава.
– Търся господаря на този сарай – каза мъжът с ясен и силен глас, който не подхождаше на вида му.
– Защо ти е господарят, байно? Аз ще ти свърша работа – Али Мюзекки се отличаваше с благ нрав и все още мислеше, че старецът се нуждае от някаква милостиня. Едва ли на тези години щеше да търси работа.