Изведнъж мъжът като че ли се преобрази, стана някак по-изправен и с г о-твърда стойка.
– Господарят ми трябва! Хабер имам за него – каза той още по-решително.
– Но ти дори не знаеш името му! – опита се все пак да бъде вежлив талибът Али.
– Знам името му! – сопна се старецът. – Някой си Ибрахим!
– Аз съм Ибрахим ага – разнесе се силен глас из целия конак.
Али Мюзекки и старецът се сепнаха и погледнаха нагоре, към широкия чардак на втория кат на сграда, в която живееха аргатите. Там като гръмоносен облак, със свъсени вежди, бе застанал еничарът и изглеждаше като сокол, готов във всеки момент да се спусне над двамата и да ги сграбчи с хищните си нокти. Явно агата беше подслушал целия разговор, не се беше стърпял и се беше намесил.
– Кой си ти и какво искаш? – гласът на Ибрахим беше страшен. Всички, които го чуха, притихнаха в очакване на беда. Дори сърцето на приятеля му Али Мюзекки се сви. В последно време не беше в добро настроение Ибрахим Селяхаддин. Открай време се бе променил, бе изчезнал веселият, умен и одухотворен мъж, който обичаше да се смее, да играе на игри и да ходи на лов със соколи. Соколът вече не летеше и не ловеше, а само тъжно кряскаше от кафеза си, напомняйки, че от странна болест и нега е болен господарят на сарая.
Старецът обаче не се уплаши, все така спокоен и изправен, с ясния си силен глас каза:
– Аз съм Кара Тозю, викат ми още Тозю Църнио – и спря, като че ли очакваше името му да означава нещо за мъжете и дори да ги впечатли.
Ибрахим наистина беше чувал това име, но не можеше да се сети откъде.
– Кой си ти и какво търсиш тук? – отново прогърмя гласът на еничара.
– Трябва да ви предам хабер!
Поведението на стария мъж наистина беше предизвикателно и това силно противоречеше на външния му вид. Али Мюзекки се молеше еничарът да не забележи това, защото в противен случай нищо добро не можеше да се очаква.
– Аз ли да дойда при теб, или ти ще слезеш? – въпросът, който старецът зададе, наистина беше оскърбителен. Али беше чувал легенди, които се разказваха за Ибрахим Джаббар, каквото бе името на господаря му преди. Еничарите още разказваха за битките му и за стотиците убити от неговата ръка. Вярно, че в последните години той се беше отдал на разходки, молитва и размисъл, и както сам много пъти беше казвал, не желаеше вече да убива, но твърдостта му винаги прозираше под воала на новия Ибрахим Селяхаддин.
Ибрахим ага не реагира на наглите думи на стареца. Той просто каза:
– Аз ще сляза! – след което пъргаво заслиза по стълбите. Той беше облечен с тъмносин къс елек, гологлав и с ятаган, който висеше на силяха, стегнат на кръста му. Докато слизаше по стълбите, които някак тъжно проскърцваха под тежестта му, попита:
– Кой те праща при мен?
– При вас, Ибрахим ага, ме праща Яне Кехая.
Ибрахим настръхна, кожата на лицето му като че ли стана още по-тъмна. Али не бе чувал за този Яне, но беше ясно, че е човек, когото еничарът добре познава.
– Той ви провожда хабер по мен и иска да му отговорите.
– Кажи? – каза намръщено Ибрахим, като гледаше отгоре по-дребния от него старец. Али се приближи, той чувстваше, че се случва нещо изключително и реши да бъде в помощ на своя господар. Не че Ибрахим ага се нуждаеше от нея или я беше поискал, но любопитството, което при учените преминава в любознателност, го накара да пристъпи напред. Сцената, а и всичко случващо се, беше прелюбопитно. Така той успя да чуе първите думи на този Кара Тозю, които той каза на еничара.
– Моят господар Яне Кехая се чувства обиден и смята, че двамата не можете да живеете толкова близо един до друг. Той смята, че за двама ви няма място под едно слънце, че не може да диша въздуха, който вие сте дишали. Някога той е приел да ви преследва, но ще ви даде шанс, като воин и човек на честта, да се защитите. Ето как ще стане всичко...
В този момент Ибрахим ага се обърна към Али Мюзекки и го погледна. Явно еничарът реши, че персиецът е чул достатъчно. Талибът се отдалечи, но продължи да наблюдава отдалеч. Изведнъж гласът на агата се извиси и отново стана възможно на Али да чува това, което казваше.
– Да му изпратя послание?! – изкрещя Ибрахим. – Сега ще му изпратя послание! – гласът на еничара беше страшен. Само за миг, един толкова бърз миг, че Али не успя да мигне с клепачите си, еничарът хвана дръжката на ятагана, извади го и преди още Али да разбере какво се случва, го стовари върху врата на клетия човек. Главата на Кара Тозю падна на земята. Отначало тя отскочи, а големите щръкнали настрани мустаци се смачкаха, но най-страшни бяха очите. Полузатворени, в тях се виждаше само бялото.