Али все още не можеше да повярва на очите си, за пръв път виждаше толкова бърза и брутална смърт. Отначало той не можеше да разбере какво се случва и всичко му изглеждаше някак нереално. Никога не бе мислил, че границата между живота и смъртта е толкова тънка. Един миг само и допреди малко живият човек, притесненият селянин, вече бе труп. Животът му бе изтекъл за един миг само. Едва ли човекът е знаел, че след миг вече ще бъде безвъзвратно мъртъв. Талибът бе втрещен от бързината, с която бе протекло всичко. Всичко бе станало толкова бързо, че в първия момент той още не можеше да усети смъртта и гледаше като на театър обезглавения мъж, от чийто врат шуртеше кръв. Една тънка струйка като фонтан пръскаше нагоре от врата и се разплискваше право в лицето на Ибрахим ага, като че ли да му отмъсти за това, което беше сторил. Миг след това коленете на трупа се подгънаха и той падна напред, като в първия момент се подпря на тях. Ръцете, все още живи, като че ли не бяха разбрали, че мъжът е мъртъв и че главата му се търкаля в тревата, се опитваха някак конвулсивно да се хванат за някаква опора и безпомощно, в едно последно усилие, опитаха да се уловят за нещо. Скоро те като че ли разбраха безсмислеността на всичко това и се отпуснаха безпомощно надолу, някак примирено, и трупът, с цялата си тежест, се пльосна напред.
Ибрахим стоеше, наблюдаваше цялата сцена и не помръдваше.
– Ето моето послание! – извика той, след което непоколебимо се обърна и тръгна, все едно нищо не се беше случило. Все едно просто бе казал своето послание и бе отпратил пратеника. Мисълта за смъртта едва сега нахлу в главата на талиба. Той беше милостив човек, никога не бе убивал дори животинка и бе потресен от лекотата и безцеремонността, с която еничарът пред очите му закла човек. Той смяташе, че познава българина, през цялото време се възхищаваше от неговата дълбока, ясна мисъл, от познанията му за света и от това, че почти нямаше място на земята, където агата да не е бил. И когато заговаряха за Персия, Арабия, Крим или дори за Европа, Али говореше за това, което е чел или чул, а Ибрахим казваше: "Когато бях там..." Въпреки че през живота си Али Мюзекки беше имал възможност да се срещне с много учени и духовни хора, някои от които бяха много известни и водеха последователи, а други даваха съвети на най-влиятелните владетели в света, Ибрахим Селяхаддин бе най-мъдър измежду тях, той светеше и разпръскваше светлина като голяма звезда, като самото слънце. Като член на сектата на Махди, Али знаеше предсказанието, че Ибрахим ще създаде последната секта в исляма и че това ще е последният пророк, сочещ единствено праведния път. И до този момент той беше сигурен в това, но изведнъж еничарът се бе превърнал пред очите му в звяр, беше отнел човешки живот с един замах само. Сега пред очите му се бе открила една друга същност на еничара, която досега не познаваше. В очите му той бе изминал за едни миг само пътя от светеца до убиеца. Каквото и да му беше казал старецът, агата уби един невъоръжен човек и като че ли нищо не трепна в душата му.
Ибрахим погледа още миг обезглавеното тяло. Целият свят за него се беше свил само до гледката на това тяло, някъде много далеч зад себе си дочу изпищяване на жена, явно някой от ратаите също беше видял обезглавения Кара Тозю. Краката на Али Мюзекки се подкосиха, той се свлече по очи, стомахът му се беше свил, а от очите му рукнаха сълзи. Той не плачеше заради мъртвия старец, а защото за пръв път се беше сблъскал със смъртта. После повърна...
За това си мислеше персиецът и по-късно, когато Ибрахим го повика при себе си. Ето, на пръв поглед двамата с еничара изглеждаха еднакви като хора, а всъщност колко различно реагираха, когато срещнеха смъртта. Колко ли хора трябва да е убил човек, за да гледа с такова безразличие на смъртта на някой човек? На Али му се струваше, че Ибрахим дотолкова е свикнал със смъртта, че дори я презира. Дори неговата собствена смърт сигурно нямаше да го впечатли. Ето какви бяха еничарите, ето защо в Персия се страхуваха от тях и ги ненавиждаха. Това бяха хора без дом и родина, смъртта беше единственият техен приятел и ги следваше навсякъде. Те не можеха да променят или прикрият природата си на убийци. И може би затова навсякъде след себе си сееха смърт и разруха. Това бяха еничарите! Сега той разбра поговорката, която тези воини цял живот повтарят: "Никой не се ражда еничар, но станеш ли, можеш да умреш само като такъв." Веднъж станали еничари, тези мъже не можеха да избягат от природата си на убийци. Ето, сега Ибрахим ага се беше преместил от столицата в родината си. Той самият беше роден и израсъл някъде из този край, но вместо да се успокои и да се радва на огромното си богатство, да събере харем и да си гледа старините, Ибрахим ага не можеше да избяга от природата си. Той беше свикнал да живее в пожар и огъня, с който го разпалваше, носеше със себе си. Сега Али Мюзекки си даде сметка, че сигурно Ибрахим ага смята света за лош, но всъщност еничарът провокираше тази лошота и може би затова всички хора мразеха еничарите, а те се молеха да умрат в битка, а не отритнати и в самота. Невъзможно е да обичаш и да бъдеш другар на еничар, ако ти самият не си еничар. Между тях и останалите хора имаше някаква преграда, някаква невидима ципа, която сега талибът виждаше и много добре усещаше. Някога той беше мислил, че тази преграда е ципа, а сега разбираше, че тя е непреодолима стена, по-дебела от крепостен зид. Ето защо помежду си еничарите се наричаха "йолдаши". Това показваше тяхната привързаност един към друг и означаваше другар или спътник. Те можеха да бъдат другари и братя само помежду си и никой, който не беше еничар, не можеше да ги разбере и да им бъде брат, другар или спътник. Те бяха спътници в своя си Път на еничара.