– Добре, добре, Али ага, сега отиди да купиш кукерски дрехи с всичките му там чанове и салтанати.
Али погледна агата и видя колко уморен и стар изглежда, като че ли за миг се беше състарил. Като че ли това убийство беше изсмукало силите и живота му. На Али Мюзекки му стана тъжно за стария воин. Ибрахим беше много по-млад от него, но явно животът, който беше водил, и убийствата, които беше извършил, го бяха състарили и съсипали.
Най-накрая той реши да зададе въпроса, който го изгаряше отвътре:
– Защо го убихте, Ибрахим бей?
Беят погледна Али, но не със злоба, а така все едно, че не го вижда. Погледът му беше насочен някъде далеч в миналото.
– Това беше този, когото в Истанбул наричаха Арист! Той уби Рефик Сарък.
Али повече не попита, реши, че сянката на миналото преследва бившия еничар. Той не знаеше нито кой е Арист, нито познаваше този Рефик, така че този въпрос щеше да остане без отговор.
Вестта за убийството на Кара Тозю се разнесе като пожар из околните села. Селяните обсъждаха бея. Повечето от тях досега бяха виждали само добро от него, затова сега отказваха да повярват, че той го е убил. Други говореха с недомлъвки, но понеже никой не знаеше нищо официално, се разнесоха мълви, слухове и клюки. Така това, което се беше случило в конака, се разнесе изопачено и след няколко дни няколко различни истории се носеха, но трезвомислещите хора отказваха да повярват. Тъй като агата не беше оттук и явно нямаше близки от околните села, никой не можеше да потвърди или отрече и така слуховете продължаваха да витаят.
На втория ден от убийството на Кара Тозю от Боляровия хан дойдоха няколко човека, които с волска талига отнесоха тялото на мъртвия мъж. Ибрахим дори не видя как и кога бе станало това. Явно тези мъже щяха да се погрижат и да погребат тялото по достоен начин.
Али донесе поръчания от Ибрахим бей кукерски костюм.
След няколко дни уреченият ден настъпи. От най-ранна утрин агата събуди Али Мюзекки. Известно време талибът се въртеше безцелно и не можеше да разбере какво се случва.
– Ела! – каза еничарът, после започна да прави нещо с едно парче дебело въже. Нанизваше малки оловно топчета на всяко едно от канапчетата на въжето. Али, все още спящ, му помогна. После Ибрахим ага направи клуп и го нахлузи на лявата си китка. Али изумен гледаше всичко това. Докато вършеше това, Ибрахим заговори, а Али слушаше с отворена уста.
– Загубих живота си и душата си през 1705 година. Оттогава живея в тялото на някой друг, но това не съм аз. Това е обвивка на човек, но без душа и аз само наблюдавам какво се случва. Загубих възможността да живея, защото престанах да изпитвам болка.
Ти ще кажеш, че съм убил много хора и съм наложил волята си над тях. Аз ще ти кажа: Убил съм ги, защото нямах душа, защото бях само една обвивка, но нямах страх. Убих ги без страх, без чувства и нямаше гордост, че съм победил. Дори нямаше радост, че съм останал жив. Вървях през хората и през света, но не усещах нищо. Аз бях друг човек. Живях живота на някой друг, който остана да живее след мен и само очите в това тяло бяха моите и те понякога изумени наблюдаваха действията ми и какво се случва около мен.
Много хора, а и аз самият, мислих, че вървя по някакъв Път, че в живота ми ме движи чувството за дълг и чест, че съм воин. Скоро разбрах, че нямам дълг към никого и никому не се чувствам задължен. Нямам семейство, род, народ и държава. Еничарите ме направиха безродник. Отнеха вярата ми и ме направиха безверник. Те смятаха, че като останем без род и вяра, ще приемем еничарите за род и исляма за вяра. Еничарите за род приех, но исляма за вяра не можах, защото ислямът и християнството не са вери, а религии. Религията се "захваща" за вярата, която човек има в себе си, но когато на някого му отнемат религията, има опасност да му изтръгнат и вярата, а направиш ли това, той повече не може да приеме друга религия. Така скоро аз останах без вяра, а като нямах вяра, не можех да имам и религия.
Отначало приех еничарите за свои братя йолдаши, но по-късно загубих и тях.
Оцелях единствено, защото нямах душа. Мачках, убивах, налагах се и скоро разбрах, че освен дълг нямам и чест. Чест може да има само човек с душа, човек задължен и във връзка с обществото. Аз съм сам! Аз съм най-самотният човек на света! Нямам никого освен себе си! Отчитам се единствено пред себе си и само на себе си съм длъжен! Не се интересувам от ничие мнение и никой не може да ме накара да вървя или да се привържа по какъвто и да е начин! Аз съм изпепелил душата си! Аз съм еничар и кесиджия в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм българин и турчин в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм воин и духовник в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм Петко и Ибрахим, но не съм нито едно от двете! Защото... Аз съм!!! Днес мога за кажа за себе си само това.