Помогни ми да се облека! – каза нетърпеливо Ибрахим.
След това бавно и внимателно облече кукерските дрехи. Направи така, че въжето с оловните топчета да остане в левия му ръкав. Дрехите бяха много тежки, миришеха ужасно и бяха много неудобни. За да се задържат по него трите реда с тежки чанове, кръстът и цялото му тяло бяха стегнати с каиши. От това целият се изпоти, не можеше да диша, сърцето му биеше в слепоочията му и като че ли заплашваше във всеки момент да се пръсне. При най-малкото движение пред очите му причерняваше. Ибрахим не знаеше как ще ходи така, а за подскачане, тичане и всичко останало и дума не можеше да става. Вместо тояга Ибрахим накара приятеля си да му донесе джерида, а на кръста си, над чановете, превърза зулфикр. Накара Али така да завърже канията на ятагана, че той се скри под дългите кози косми на костюма. Пратеникът беше казал на Ибрахим да завърже на върха на шапката си дебел кичур от конски косми. Така щеше да се различава от останалите маскирани хора. След като това беше изпълнено, еничарът се качи на гърба на Арабкан. В лявата си ръка държеше маската. В нея за очите имаше пробити толкова малки дупки, че беше немислимо през тях да вижда нещо и особено да язди. С големи мъки стигна до мястото, където знаеше, че ще се съберат русалиите от село Ходжиново. Това беше най-близкото до неговия конак село. Боляровия хан се намираше между селата Ходжиново и Катърли, но докато те се намираха вляво, Боляровия хан беше отдясно на самия път. Ханът се намираше два пъти по-близо до Катърли, отколкото до Ходжиново.
Ибрахим се включи в редиците на русалиите от Ходжиново и започна обиколката на землището с тях. Той сложи маската, на която имаше рога, зъби и конска опашка на върха, и така никой не го позна. Всички го приемаха за свой, а и маската явно им беше позната. Помагаше му това, че хората не говореха помежду си.
По-голямата част от земята на селото на север граничеше с Папазлий, на юг и изток – с неговата земя, а по пътя към Станимака опираше до земята на Боляровия хан. Именно по този път тръгнаха русалиите от Ходжиново. Водачът "кесиджия" ги водеше така, все едно знаеше къде отиват и следва някакъв предварителен план. Цялата група ходжиновски русалии вървеше по пътя, така беше по-лесно, но явно доста неочаквано за тях. Хората се питаха какво става, защото групата отдавна вече се беше отделила от землищата на селото си. От лявата им страна беше баирът, а отдолу – неговата бейска земя. От дясната му страна се намираше местността Мишето. Той много добре познаваше тази земя, защото като деца неведнъж бяха идвали с брат си до тук, за да си играят, да берат сливи или черници или да работят на някоя нива, защото цялата тази земя – до Кочово, Касъмово и Катърли, беше на Болярови.
Групата русалии не просто ходеше, но се налагаше и да подскача. Така шумът, който вдигаха чановете, камбаните и хлопките, беше неописуем. При всеки подскок мишинените ремъци (мишин – дебела кожа за ремъци и колани) се впиваха в плътта му и го караха да страда. Това спираше дишането му и го задушаваше. Все така чувстваше сърцето си в главата, а потта се стичаше в очите му и солта ги караше да сълзят. Маската му пречеше да избърше чело и да намали страданията си. Мъките му не свършваха дотук, през малките дупки на очите не можеше да види почти нищо, шапката постоянно се движеше и дупките се разместваха.
Отначало той мислеше да вземе Арабкан със себе си. Искаше, когато свърши всичко, да се метне на гърба му и да се прибере в сарая си. После реши и го остави на сборния пункт. Сега не съжаляваше, че бе оставил коня си. Шумът, който вдигаха русалиите, беше толкова силен, че със сигурност щеше непрекъснато да плаши животното и то щеше да му създава само допълнителни грижи.
Всичко караше Ибрахим да се чувства несигурен, постоянно искаше да се освободи от задушаващите го ремъци и да вдиша поне веднъж свободно и дълбоко. Притесняваше се да не се спъне и да падне. Не знаеше, ако това се случеше, дали щеше да успее да се изправи с цялата тази тежест по него.
Ходенето изтощи еничара, толкова зле не се беше чувствал дори при тежък боен поход. Искрено се зарадва, когато забеляза Толчовата могила. Беше я виждал стотици пъти. Тя се намираше в близост до Боляровия хан. Погледна натам, където трябваше да е родното му място, и го видя. Не го беше виждал от дете. Сърцето му се сви. Нима така щеше да се завърне в родната си къща? Да, той беше роден в хана, там бяха родени и отрасли неговите предци и всички Болярови. Те живееха в две малки кирпичени стаи вдясно от основната сграда на хана. До стаите беше залепена дълга сградаобор, в която гостите на хана, а и семейството, държаха конете и животните си. Точно пред кирпичените стаи се намираше бунарът. Тъй като ханът се намираше на баира, водата беше надълбоко и кладенецът беше много дълбок, облицован с обли камъни. Като дете много пъти беше вадил вода от кладенеца, за да пои добитъка. От него пояха уморените коне и воловете на гостите на хана. До бунара имаше голямо тежко каменно корито, в което жените от семейството перяха. Любима игра на децата беше да пускат камъчета в кладенеца, а после да чакат, докато не чуят как те цамбуркват във водата. Понякога минаваше доста време преди да чуят ясния звук, който се чуваше и се отразяваше в студените каменни стени на бунара.