Прозорците на библиотеката се разтресоха, по стъклата им заискриха миниатюрни сини светкавици. По страничните входове жълтата полицейска лента стана на мехурчета, стопена от горещината на електричеството, което течеше по вратите.
После изведнъж всичко спря.
Всички врати и прозорци на библиотеката изведнъж застинаха.
Отново се възцари тишина.
Старата тъмна сграда се издигаше мрачно в здрача на Ню Йорк. На лунната светлина великолепните й стъклени врати имаха сивкав оттенък. За случайния минувач те изглеждаха внушителни и грандиозни, както винаги.
Едва при по-старателно вглеждане човек можеше да забележи миниатюрните сини светкавици, които прескачаха между двете огромни врати на всеки няколко секунди.
Същото ставаше на всеки друг вход на библиотеката.
Проверка на състоянието:
Електризирането завършено.
Изпращане координатите на лабиринта.
Начало на телепортацията.
Холи се хвана за крака на баща си и той закачливо го разклати, без да спира да говори по телефона:
— И без това изненадата се развали. Вече чух резултата.
— Така ли?
Суейн намръщено погледна Холи, която бъркаше в джоба на дънките му.
— Да, за съжаление така стана.
Холи измъкна ръката си от джоба му и смръщи вежди.
— Татко, какво е това?
Суейн я погледна изненадано.
— Я ми го дай.
Холи му го даде — малка сребърна запалка.
— Какво става? — попита Уилсън.
Суейн погледна запалката в ръката си.
— Ами… може би вие ще ми кажете, доктор Уилсън. Може би имате обяснение защо дъщеря ми току-що извади запалка зипо от джоба на дънките ми. Моите дънки, които ви бях заел за вашето малко приключение през уикенда.
Уилсън се забави с отговора няколко секунди и после рече:
— Изобщо нямам представа как се е озовала там.
— Защо ли не ти вярвам?
— Добре, добре, не започвай пак — отвърна Уилсън. — Какви са шансовете ми да си получа запалката?
Суейн пусна запалката в джоба си и каза:
— Не знам. Може би шейсет на четиридесет.
Проверка на състоянието:
Поредицата от телепортации инициализирана.
— Шейсет на четиридесет!
Холи си взе още една кола от хладилника.
Суейн затисна слушалката с рамото си, наведе се да я вдигне и изпъшка:
— Господи, колко си тежка!
Проверка на състоянието:
Инициализиране на телепортация: Земя.
— Татко, вече съм на осем.
— И си твърде голяма да те гушкам, а? Добре тога…
В този момент стаята започна да просветлява. Странно бяло сияние изпълни кухнята.
— Татко… — Холи се притисна до него.
Суейн бавно се обърна, взрян като омагьосан в меката бяла светлина, която сияеше около него, сияеше и… се усилваше.
Усилваше се.
В кухнята ставаше все по-светло. Светлината ставаше все по-ярка.
Мекото бяло сияние се превърна в ослепително бяла светлина, която като че ли струеше отвсякъде.
Той вдигна ръка да закрие очите си.
— Какво става, татко?
Суейн притисна главата й към гърдите си, за да я предпази от светлината, и примижа. Очите му се опитваха да пробият ослепителната стена от белота около тях в търсене на източника й.
После неволно погледна към краката си — и видя идеална окръжност от бяла светлина, описана около маратонките му.
И разбра.
Той беше в центъра на светлината.
Той беше източникът!
В кухнята задуха вятър. Прах и хартии се извиха над главата на Суейн. Той притисна Холи към себе си още по-силно и затвори очи в опит да устои на свистенето на вятъра.
И тогава, незнайно как, сред воя на вятъра, чу глас. Тих, слаб, настоятелен глас, който казваше:
— Стив? Стивън, чуваш ли ме?
Отне му секунда да разбере, че гласът идва от телефона. Уилсън не беше затворил. Суейн бе забравил, че все още държи телефонната слушалка.
— Стивън, какво става? Сти…
Телефонът замлъкна.
Проехтя оглушителен гръм и Суейн потъна в пълен мрак.
ВТОРИ ХОД
30 ноември, 18:04
Популярно схващане е, че страхът от тъмното е присъщ основно на децата.
Детето се страхува от тъмното, защото си мисли, че там няма нищо. Но както Стивън Суейн добре знаеше, страхът от тъмното се среща и при много възрастни. Действително при някои хора човешката потребност да виждат е толкова насъщна, колкото и потребността от храна.
Озовал се в непрогледна тъмнина, без ни най-малка представа къде се намира, Стивън Суейн се зачуди защо мислите му се връщат към студентските му изследвания на човешкото поведение. Спомни си една лекция: „Човешките страхове са много често ирационални творения на мозъка. Как иначе да обясним факта, че жена, висока метър и осемдесет, се смразява само при вида на малко бяло мишле — същество, което едва достига няколко сантиметра?“