Фрейзър гледаше зад него!
Каквото и да беше това, то отново изгрухтя и Райън усети вълна топъл въздух да го лъхва по врата.
То беше зад него.
Точно зад него!
Райън полетя към тавана и изпусна пистолета. Фрейзър се сви на пода, втрещен в огромното черно нещо.
Райън пищеше и напразно се бореше да се освободи от мощните лапи на незнайното същество. То изрева и го запрати през най-близката лавица. Посипаха се книги, когато тялото на Райън се сгъна на две и с трясък мина през старата дървена етажерка.
Огромното черно нещо тромаво заобиколи лавицата и затърси тялото от другата страна. На слабата жълта светлина Фрейзър видя дълга черна козина, покриваща високо прегърбено тяло с демонично остри уши и яки мускулести крайници, зърна фитили черна коса и остри като бръснач гигантски нокти.
Каквото и да беше това нещо, то вдигна тялото на Райън като парцалена кукла и го довлачи до пътеката, където седеше Фрейзър.
Ударът в лавицата навярно беше счупил гръбнака на Райън, но пазачът все още не беше мъртъв — Фрейзър го чуваше как стене. Съществото го вдигна към тавана.
Райън изпищя.
Пронизителен, нечовешки писък.
За свой най-голям ужас Фрейзър разбра какво ще се случи и вдигна ръка, за да закрие лицето си. Чу противния звук от трошене на кости и миг по-късно усети топла кръв да залива тялото му.
Писъкът на Райън секна. Съществото изрева за последен път, след което се чу грохот от трошене на дървени лавици.
И след това нищо.
Тишина.
Абсолютна, пълна тишина.
Фрейзър бавно свали ръка от лицето си.
Звяра го нямаше. Тялото на пазача, смазано и обезобразено, лежеше неподвижно пред него. Една от лавиците вдясно бе откачена от тавана. Всичко бе потънало в кръв.
Фрейзър не помръдна — не можеше да помръдне.
Просто седеше сам в студената празнота на Нюйоркската градска библиотека.
ПЪРВИ ХОД
30 ноември, 15:27
Слънцето грееше ярко. Беше обяд и групички деца играеха на обширната тревна площ на основно училище „Норууд“.
Проверка на състоянието:
Инициализиране на електризиращите системи.
Норууд беше сред водещите частни основни училища в Кънектикът. Впечатляващите му постижения и солидните му спонсори го правеха едно от най-търсените учебни заведения от заможните семейства.
В дъното на тревната площ се беше скупчила групичка деца. А в центъра на групичката стоеше Холи Суейн и се караше с Томас Джейкъбс.
— Не е, Томи.
— Напротив, убиец е!
Децата около двамата ахнаха, щом чуха думата.
Холи се опита да запази спокойствие. Бялата дантелена якичка на униформата й започна да я стяга около врата, но тя бе твърдо решена да не го показва. Поклати тъжно глава, вирна носле.
— Държиш се като малко дете, Томи. Като бебе.
Момиченцата зад нея се разсмяха доволно.
— Ти си бебе. Ти си още в трети клас! — отвърна Томи. От групичката зад него се чуха одобрителни възгласи.
— Не бъди толкова незрял — рече Холи и си помисли: „Хубава дума намерих“.
Томи се запъна.
— Ъъ… все пак той е убиец.
— Не е.
— Убил е човек, нали?
— Да, но…
— Значи е убиец. — Томи се огледа за подкрепа. — Убиец!
Убиец! Убиец!
Групичката зад него се присъедини:
— Убиец! Убиец! Убиец!
Холи стисна юмруци и усети как якичката я стяга все повече. Спомни си думите на баща си: „Бъди дама. Трябва да си дама.“
Врътна глава и заметна русата си опашка през рамо. Момиченцата около нея клатеха недоволно глави на подигравките на момчетата. Холи пое дълбоко дъх и се усмихна на приятелките си. „Трябва да си дама.“
Момчетата продължаваха:
— Убиец! Убиец! Убиец!
Накрая Томи се провикна над хора:
— Щом баща й е убиец, тя сигурно също ще стане убиец!
— Да! Да! Ще стане! — продължи да подстрекава групичката.
Усмивката на Холи застина.
Бавно, много бавно, тя се обърна към Томи. Всички притихнаха.
Холи пристъпи напред. Томи се изкиска и погледна приятелите си. Само че сега поддръжниците му мълчаха.
— Сега вече прекали — рече Холи спокойно. — Мисля, че трябва да си вземеш думите назад. Ще го направиш ли?
Томи се подсмихна, наведе се към нея и каза:
— Не.
— Добре тогава — каза тя и се усмихна мило. После погледна надолу и приглади полата си.
И го удари.
Силно.
Болницата се бе превърнала в бойно поле.
Навсякъде хвърчаха стъкла, епруветките се разбиваха една след друга в стените. Сестрите се пазеха да не попаднат в мелето и същевременно бързаха да изтеглят скъпото оборудване встрани от огневата линия.