Доктор Стивън Суейн излетя от кабинета си и незабавно се зае да успокоява виновничката за разразилата се буря — петдесет и седем годишната и сто и двадесет килограмова пациентка на „Сейнт Люк“ Розмари Педърмън. Беше тук заради едно малко отклонение в мозъка й, познато като церебрален аневризъм.
— Госпожо Педърмън! Госпожо Педърмън! — извика Суейн. — Успокойте се! Какво има?
— Какво има ли? — сопна се Розмари Педърмън. — Ами това, млади човече, че няма да си сложа главата в това… това нещо, докато някой не ми обясни точно какво прави то.
И посочи с брадичка огромния апарат за ядрено-магнитен резонанс в средата на стаята.
— Недейте така, госпожо Педърмън — рече Суейн строго. — Вече говорихме за това.
Роуз Педърмън се нацупи като дете.
— Апаратът е съвсем безвреден…
— Млади човече, как работи това нещо?
Суейн стисна устни.
На трийсет и девет години, той бе най-младият сътрудник в колектива рентгенолози „Борман & Уайт“, и то по една много проста причина — беше добър. Виждаше в рентгеновите и скенерните снимки особености, които не забелязваше никой друг, и неведнъж беше спасявал болни благодарение на тези си способности.
По-възрастните пациенти обаче трудно оценяваха този факт, тъй като Суейн със сламенорусата си коса, гладко избръснато лице, стегнато тяло и ясносини очи изглеждаше десетина години по-млад. Ако не беше пресният червен белег, разрязал вертикално долната му устна, който го състаряваше, би могъл да мине за стажант.
— Искате да знаете как работи ли? — попита Суейн сериозно.
Устоя на изкушението да погледне часовника си. Вече трябваше да е на друго място. Но пък Роуз Педърмън бе сменила вече шестима рентгенолози и на това трябваше да се сложи край.
— Да, искам — упорито каза тя.
— Добре, госпожо Педърмън. Процедурата, на която ще ви подложим, се нарича ядрено-магнитен резонанс. Тя, подобно на скенера, ни дава вертикален разрез на черепа ви. Само че вместо фотомагнитни методи ние ползваме контролирана магнитна енергия, за да пренаредим средата на електростатична проводимост в главата ви и да получим триизмерен образ на черепа ви.
— Моля?
— Магнитът в апарата влияе върху естественото електричество във вашето тяло, госпожо Педърмън, като ни дава идеална картина на това, което е в главата ви.
— А, така ли? Ами… — Убийствената гримаса на госпожа Педърмън преля в лъчезарна майчинска усмивка. — В такъв случай всичко е наред. Просто трябваше да ми обясните, момчето ми.
След час Суейн връхлетя през вратите на хирургическата съблекалня.
— Закъснях ли?
Доктор Джеймс Уилсън, червенокос педиатър, който преди десет години му бе кумувал, му подхвърли куфарчето му.
Четиринайсет на тринайсет за „Джайънтс“. Ако побързаме, може да хванем последните две четвърти в Маккафъртис. Давай да минем през спешното.
— Благодаря, че ме изчака — рече Суейн и забърза след приятеля си.
— Е, това е твоят мач — отвърна Уилсън през рамо.
„Джайънтс“ играеха срещу „Редскинс“ и Уилсън знаеше, че Суейн отдавна чака този мач. Имаше някаква връзка с факта, че Суейн живееше в Ню Йорк, а баща му във Вашингтон.
— Как ти е устната? — попита Уилсън.
— Зараства. — Суейн докосна вертикалния белег на долната си устна. — Но още е много чувствителна. Махнаха ми конците миналата седмица.
Уилсън се извърна и каза с усмивка:
— Така си още по-грозен.
— Благодаря.
Уилсън стигна до вратата на спешното отделение, отвори я… и се озова лице в лице с красивата Ема Джонсън, една от приходящите сестри в „Сейнт Люк“.
Двамата мъже спряха.
— Здравей, Стив, как си? — Ема гледаше само Суейн.
— Горе-долу — отвърна той. — А ти?
Тя вирна кокетно глава.
— Добре съм.
— И аз съм добре — намеси се Джим Уилсън. — Не че някой го интересува…
Ема все така гледаше Суейн.
— Нали искаше да ти напомня за срещата ти с детектив Диксън за… инцидента. Не забравяй, че уговорката ти е за пет часа.
— Благодаря. — Суейн кимна и несъзнателно докосна белега на долната си устна. — Ще отида да го видя след мача.
— А, щях да забравя — добави Ема. — Имаш още едно съобщение. Преди десетина минути се обадиха от „Норууд“. Питат дали можеш да отидеш там веднага. Холи пак се е сбила.
Суейн въздъхна:
— Пак ли? „Веднага“ ли казаха?
— Веднага.
Суейн се обърна към Уилсън:
— Защо точно днес?
— А защо не? — рече Уилсън ехидно.
— Ще дават ли мача на запис?
— Мисля, че да — отвърна Уилсън.
Суейн отново въздъхна.
— Ще ти се обадя.
Стивън Суейн спря рейндж роувъра на светофара и погледна вдясно. Холи седеше с наведена глава и ръце в скута, краката й стърчаха хоризонтално от седалката, защото не достигаха до пода. Обикновено весело се люлееха нагоре-надолу, но не и този път.