В колата беше тихо.
— Как си? — попита Суейн нежно.
— Добре.
Суейн я погледна и каза тихо:
— Недей. — Взе една кърпичка и попи сълзите по бузите й.
Бе стигнал в училището тъкмо когато Холи излизаше от кабинета на заместник-директора. Очите й бяха зачервени от плач. Не биваше да се карат толкова грубо на едно осемгодишно дете.
— Няма нищо — каза той. — Всичко е наред.
Холи вдигна глава. Очите й бяха зачервени. Преглътна.
— Съжалявам, татко. Опитах се.
— Какво се опита?
— Да съм дама. Наистина се опитах. Наистина.
Суейн се усмихна:
— Опита се значи, а? — Взе друга кърпичка. — Госпожа Тикнър не ми каза защо си се била. Каза само, че по обяд учителят те заварил да налагаш жестоко едно момче.
— Госпожа Тикнър не искаше да ме слуша. Само повтаряше, че каквото и да е станало, не е редно една дама да се бие.
Светофарът светна зелено и Суейн потегли.
— Е, какво се случи всъщност?
Холи се поколеба за миг, после изхлипа:
— Томи Джейкъбс каза, че си убиец.
Суейн присви очи.
— Така ли?
— Да.
— И затова ти го наби?
— Да.
— Задето ме е нарекъл убиец?
— Ами да де.
— Благодаря ти — каза той сериозно.
Холи се усмихна през сълзи. Суейн отново погледна напред.
— Колко реда ти дадоха?
— Да напиша сто пъти „Не бива да се бия, защото не подхожда на дама“.
— Е, тъй като отчасти и аз съм виновен, какво ще кажеш ти да напишеш петдесет, а аз да напиша останалите петдесет с твоя почерк?
Холи се усмихна.
— Ще бъде чудесно, татко. — Очите й светнаха.
— Добре — кимна Суейн. — Само че другия път опитай да не се биеш. Ако можеш, пробвай да измислиш как да избегнеш боя. Ще се учудиш колко по-големи поражения можеш да нанесеш с ума си, отколкото с юмруците си. А и си оставаш дама, нали така?
Суейн намали и погледна дъщеря си:
— Боят не решава проблемите. Бий се само ако нямаш никакъв друг избор.
— Както направи ти ли, татко?
— Да — каза Суейн. — Както направих аз.
Холи погледна през прозореца и попита:
— Къде сме?
— Трябва да отида до полицията.
— Пак ли си загазил, татко?
— Не, мила, не съм загазил.
— Да? — надвика глъчката дежурният.
Суейн и Холи стояха във фоайето на 14-о полицейско управление. Цареше обичайната суматоха. Полицаи влачеха наркопласьори нанякъде, звъняха телефони, крещяха хора. Една проститутка в ъгъла многозначително намигна на Суейн.
— Казвам се Стивън Суейн. Имам среща с детектив Диксън. За пет часа е, но понеже имам малко време, реших, че…
— Няма проблем, има ви в списъка. Той е в кабинета си. Може веднага да се качите. Стая 209.
Проверка на състоянието:
Електризиращите системи готови.
Суейн тръгна към стълбището в дъното на оживеното помещение. Холи подскачаше до него, хванала го за ръка. Суейн погледна как русата й опашка се люшка. С широко отворени очи и нескрит интерес Холи попиваше хаоса на полицейския участък с любопитството на изследовател. Беше умно дете и с русата си коса, сините очи, чипото носле и проницателния си поглед с всеки изминал ден все повече заприличваше на майка си…
„Престани — каза си Суейн. — Не започвай пак. Не сега…“
На втория етаж стигнаха до врата с надпис „209, Отдел убийства“. Суейн чу познат глас да крещи отвътре:
— Не ме интересува какъв ви е проблемът! Искам тази сграда да се затвори, ясно ли е?
— Но, сър…
— Стига, Джон. Чуй ме какво ти казвам. Пазачът е намерен мъртъв на пода, забележи — на две парчета! — а до него седи някакъв дребен крадец. Да, точно така, просто седи там, когато нашите хора пристигат.
— И въпросният крадец — не преставаше гласът зад вратата — е целият облян в кръв. В кръвта на пазача. Нямам представа какво се е случило. Ти ми кажи. Смяташ ли, че този крадец е някакъв луд сектант, който просто отива, накълцва пазача, омазва се целия с кръвта му, а след това успява да преобърне няколко триметрови лавици с книги?
Гласът спря за миг; събеседникът му измърмори нещо.
— Джон, нищо не знаем. И докато не открием нещо повече, тази библиотека ще стои затворена. Ясно ли е?
— Да, сержант — примири се другият глас.
— Добре. — Първият глас отново бе спокоен. — Сега иди там, сложи полицейска лента около всички входове и изходи и остави няколко от нашите вътре за през нощта.
Вратата се отвори и Суейн отстъпи да направи път на един дребничък полицай, който излезе от стаята, усмихна му се механично и тръгна към стълбището.