Проверка на състоянието:
Координатите на лабиринта ще бъдат изпратени
до всички системи при електризация.
— Значи ще се видим сутринта — каза полицай Пол Хокинс, докато минаваше през огромните прозрачни стъклени врати на Нюйоркската градска библиотека.
— До утре — отвърна лейтенантът и затвори вратите отвън.
Хокинс кимна на партньорката си Паркър и тя приближи с тежката връзка ключове. Докато заключваше първата от четирите ключалки на огромните прозрачни врати, Хокинс гледаше размития силует на лейтенанта, който поставяше яркожълтата полицейска лента пред входа.
Той погледна часовника си.
Беше 17:15.
„Не е зле“ — помисли си той. Беше им отнело само двайсет минути да обходят сградата и да запечатат всички входове и изходи.
Паркър заключи и последната ключалка и каза:
— Готово.
Кристин Паркър беше три години по-възрастна от него и едва ли можеше да се нарече красива, а още по-малко дребна. Имаше огромни ръце, мургаво лице със строги черти и усет към оръжията. За жалост, не бяха в нейна полза и слуховете за пословичната й студенина. Хокинс сви рамене. Какво пък, щом си разбираше от работата, другото нямаше значение.
— Добре — отвърна той и се обърна да огледа огромното фоайе на библиотеката. — Знаеш ли какво се е случило? Мен ме извикаха чак следобед.
— Някакъв крадец влязъл с взлом и разсякъл пазача. Грозна картина — отговори Паркър небрежно.
— С взлом ли? — Хокинс се намръщи. — Никъде не видях следи от взлом.
Проверка на състоянието:
0:44:16 до електризация.
Паркър пусна ключовете в джоба си и сви рамене.
— Не знам. Знам само, че още не са открили откъде е влязъл. Утре идват експерти да открият мястото. Сигурно е разбил ключалката на някое от складовите помещения. Тия ключалки са поне на четиридесет години. — И добави безучастно: — Лари от Оперативния отдел ми каза, че цял ден едва са го изчистили.
Отиде до гише „Информация“, седна, качи крака на бюрото и продължи:
— Във всеки случай никак не е зле. Нямам нищо против да ми платят двойно за една нощ престой в библиотеката.
— Побързай, татко! — рече Холи припряно. — Ще изпусна „Покемон“!
— Добре, добре — отвърна Суейн и отвори външната врата.
Холи профуча покрай него и се шмугна в къщата.
Суейн извади ключа от ключалката и извика след нея:
— Не се пързаляй по килима!
Докато пристъпи прага, Холи изхвърча от кухнята с пакет бисквити в едната ръка и кутия кола в другата и пресече пътя му, отправяйки се директно към телевизора.
Без да сваля поглед от нея, Суейн остави куфарчето си на пода, скръсти ръце и се облегна на барплота, разделящ кухнята от дневната. Както и очакваше, Холи тупна на земята и елегантно се плъзна по килима, като спря на сантиметри от телевизора.
— Хей! Какво ти казах?
Холи му хвърли подкупваща усмивка.
— Без да искам. — И пусна телевизора.
Суейн поклати глава. Непрекъснато й казваше да не се пързаля по килима, но въпреки това тя винаги го правеше. Беше им нещо като ритуал. Хелън също винаги й го казваше и тя също никога не я слушаше. Всъщност това беше един хубав начин да си я спомнят.
Бяха изтекли вече две години, откакто съпругата на Суейн бе убита от пиян шофьор, минал на червено. Случило се бе една късна августовска вечер към единайсет и половина. Бяха свършили млякото и Хелън бе решила да отскочи до магазина.
Така и не се върна.
По-късно извикаха Суейн да разпознае тялото й в моргата. Като го видя потрошено и кърваво, едва не припадна. Целият й живот, същността й, личността й — всичко, което я беше правило неговата Хелън — бе изсмукано от нея. Очите й бяха широко отворени, изцъклени и безжизнени.
Смъртта бе нанесла удара си бързо, жестоко и неочаквано. Хелън просто беше излязла за мляко и изведнъж вече я нямаше. Нямаше я.
И сега бяха само той и Холи и някак си продължаваха живота си без нея. Суейн се улавяше, че дори и сега, след две години, понякога се взира с празен поглед в прозореца и я чака, а сълзите се стичат по лицето му.
Отвори хладилника и си взе кола. Телефонът иззвъня. Беше Джим Уилсън.
— Изпусна страхотен мач.
Суейн въздъхна:
— Знам…
— Трябваше да го гледаш. Резултатът е…
— Чакай! Не ми казвай!
Уилсън гръмко се разсмя от другата страна на жицата:
— Че смея ли да го направя?
— Не и ако ти е мил животът. Искаш ли да дойдеш и да го гледаш пак с мен?
— Да, защо не? Ще съм при теб след десетина минути — рече Уилсън и затвори телефона.