— Но как ще го привлечем?
— Чрез сина му. Мисля, че се казваше Рейч. Ти наблюдава ли го?
— Не специално.
— Г.Д., Г.Д., ако не наблюдаваш всичко, губиш точки. Този младеж ме слушаше с четири уши. Беше впечатлен, сигурен съм. Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е какво точно впечатление правя на другите. Зная кога съм разтърсил нечий мозък, кога съм подтикнал някого към премисляне.
Джоуранъм се усмихна, обаче не с лъжливо топлата, предразполагаща усмивка, предназначена за публиката. Тоя път това бе истинската му усмивка — някак си студена и заплашителна.
— Ще видим какво можем да направим с Рейч — прибави той. — И ако е възможно, чрез него ще се доберем до Селдън.
8
Щом двамата политици си отидоха, Рейч погледна Хари Селдън и се хвана за мустака. Беше му приятно да го пипа. Тук, в сектора Стрилинг, някои мъже носеха мустаци, но обикновено това бяха жалки атрибути с неопределен цвят — проскубани жалки атрибути, даже и да бяха тъмни. Повечето господа изобщо не си ги пускаха и страдаха с оголени горни устни. Селдън например също нямаше, ала то си беше в реда на нещата. С коса като неговата едни мустаци щяха да са същинска пародия.
Рейч загледа в упор Селдън, изчаквайки го да се откъсне от своите мисли, но изведнъж усети, че не може да чака по-дълго.
— Татко! — рече.
Хари Селдън вдигна очи и отвърна:
— Какво?
„Изглежда пораздразнен, че му прекъснах мислите“ — реши Рейч и каза:
— Не смятам, че ти беше от полза да видиш тия двамата.
— О, защо пък не?
— Ами тоя слабият тип, как му беше името, бе същият, на когото ти попречи на полето. Не може да му е харесало.
— Обаче той се извини.
— Не го направи чистосърдечно. Виж, онзи другият образ, Джоуранъм, може да бъде опасен. Ами ако носеха оръжия?
— Какво? Тук, в университета? В моя офис? Как не! Това не ти е Билиботън. А ако се бяха опитали да предприемат нещо, лесно щях да се справя и с двамата.
— Не съм сигурен, татко — кимна Рейч със съмнение. — Ти почваш…
— Не го казвай, неблагодарно чудовище такова — рече Селдън, предупредително вдигнал пръст. — Говориш също както майка си, но аз достатъчно съм й се наслушал на тази тема. Аз не остарявам — или поне не чак толкова. Пък и ти беше тук, а ти си опитен извъртач почти като мен.
Младежът сбърчи нос:
— От извъртането кой знае ’ква файда няма.
Рейч се чу как говори и разбра, че и след осем години извън тресавището на Дал пак се изпуска да приказва с далянски акцент, което го определяше без съмнение като член на долната класа. Не стига това, ами беше и толкоз нисък, че понякога се чувстваше подобно на джудже. Разполагаше обаче с мустаците си никой не се бе осмелил повторно да се отнесе отвисоко с него.
— Какво смяташ да правиш с Джоуранъм? — попита той.
— Засега нищо.
— Слушай, татко, няколко пъти съм гледал Джоуранъм по транторвизията и даже си направих някои холозаписи на речите му. Всички приказват за него, тъй че реших да видя какво толкова им говори. И, знаеш ли, има известен смисъл. Не ми харесва и не му вярвам, но той наистина говори смислени работи. Иска всички сектори да притежават равни права, равни възможности, а в това няма нищо лошо, нали?
— Естествено, че не. Всички цивилизовани хора разсъждават по същия начин.
— Тогава защо тези неща не съществуват? Императорът мисли ли така? Ами Демерцел?
— Императорът и Първият министър имат да се грижат за цяла Империя. Не могат да съсредоточат всичките си усилия единствено върху Трантор. На Джоуранъм му е лесно да говори за равенство. Той няма отговорности. Ако беше започнал да управлява, щеше да открие, че усилията му се разпиляват страхотно между една Империя от двадесет и пет милиона планети. И още, щеше да установи, че самите сектори му пречат на всяка стъпка. Всеки сектор иска ужасно много права за себе си, но не чак толкова права за другите. Кажи ми, Рейч, мислиш ли, че Джоуранъм би трябвало да получи шанс да управлява само за да покаже на какво е способен?
Рейч вдигна рамене:
— Не знам. Чудя се… Обаче ако се беше опитал да ти направи нещо, щях да го докопам за гръцмуля, преди да помръдне и два сантиметра.
— Значи твоята лоялност към мен надминава грижата ти за Империята?
— Разбира се. Ти си ми баща.
Селдън погледна нежно Рейч, но почувства следа от несигурност. Докъде ли можеше да проникне почти хипнотичното влияние на Джоуранъм?
9
Хари Селдън седеше на стола си, а вертикалната облегалка се бе наклонила, за да му даде възможност да заеме полулегнало положение. Ръцете му бяха зад тила, очите — нефокусирани. Дишаше много леко.