Селдън вдигна пълните си със сълзи очи и със слаб глас попита:
— Ами Манела и малката Белис? Какво е станало с тях? Открили ли са „Аркадия VII“?
— Издирването се е оказало безрезултатно, Хари. Както са ти предали, корабът е напуснал Сантани, но, изглежда, е изчезнал. Може да е бил отвлечен от бунтовниците или да е направил аварийно отклонение. В момента просто нищо не знаем.
— Благодаря ти, Агис — кимна Селдън. — Въпреки че ми съобщи трагична новина, ти поне я съобщи. По-лошо беше да стоя в неведение. Ти си истински приятел.
— А сега, приятелю — каза Императорът, — ще те оставя сам със себе си и със спомените ти.
Образът на Агис XIV изчезна от екрана, Хари скръсти ръце на бюрото, наведе глава и заплака.
30
Уонда Селдън нагласи колана на гащеризона си и леко го пристегна. Взе двурогата мотика и нападна някакви плевели, поникнали в малката й цветна градина пред Психоисторическия факултет на Стрилингския университет. Обикновено тя прекарваше повечето време в своя кабинет, работейки с първичния си радиант. Намираше утеха в прецизната му статистическа елегантност. В тази полудяла Империя неизменните уравнения бяха някак успокояващи. Но когато мислите за скъпите й баща, майка и сестричка много й дотежаваха, когато дори изследователската работа не успяваше да я отклони от сполетялата я наскоро ужасна загуба, Уонда непременно излизаше тук, в градинката си, и чоплеше тераформираната почва. Сякаш нежните й грижи да поддържа живота на няколко растения биха могли, макар и мъничко, да облекчат нейната болка.
От смъртта на баща й преди месец и от изчезването на Манела и Белис девойката, която винаги си беше тънка, постоянно слабееше. Докато преди половин година Хари Селдън би се загрижил, че любимата му внучка е загубила апетит, сега, потънал в своята собствена мъка, той, изглежда, не забелязваше това.
Хари, Уонда и неколцина членове на Психоисторическия проект бяха претърпели дълбока промяна. Напоследък професорът прекарваше повечето си дни във фотьойл в солариума на Стрилинг и с поглед, отправен към университетската градина, се топлеше на ярките крушки над главата си. От време на време участниците в Проекта казваха на Уонда, че неговият телохранител Стетин Палвър успял да накара Селдън да се поразходи под купола или да го ангажира в обсъждане на бъдещата насока на Проекта.
Девойката се оттегли и задълбочи във възхитителните уравнения на първичния радиант. Чувстваше; че бъдещето, за което дядо й беше работил толкова упорито, най-накрая се задава, и че той е бил прав да настоява енциклопедистите да се установят на Терминус. Те щяха да бъдат Фондацията.
Уонда виждаше в сектора 33A2D17 онова, което Хари наричаше Втората или тайната фондация. Но как? Без активния интерес на Селдън внучката не знаеше по какъв начин ще действа нататък. А тъгата по унищоженото й семейство се бе врязала така дълбоко, че тя сякаш нямаше сили да я преодолее.
Участниците в самия Проект — онези петдесет и няколко смели души, дето останаха, продължиха да работят, колкото могат. Повечето бяха енциклопедисти и изследваха първоизточниците, които трябваше да копират и каталогизират, та евентуално да ги пренесат на Терминус. Ала това би станало при положение, че имат пълен достъп до Галактическата библиотека. В този момент те се трудеха заради едната надежда. Професор Селдън бе загубил личния си кабинет в Библиотеката, тъй че изгледите някой друг член на Психоисторическия проект да получи подобна привилегия не бяха големи.
Като се изключат енциклопедистите, останалите участници в Проекта бяха историкоаналитици и математици. Историците тълкуваха миналите и настоящите човешки дейности и събития и предаваха своите данни на математиците, които пък на свой ред наместваха тия частици в голямото съдбовно уравнение. Работата беше дълга и трудна.
Много членове на Проекта бяха напуснали поради ниското възнаграждение — на Трантор психоисториците послужиха за тема на доста вицове, а ограничените средства принудиха Селдън рязко да намали заплатите. Но до този момент постоянното, вдъхващо доверие присъствие на Хари вземаше връх над трудните условия. И наистина участниците, които бяха останали, до един го сториха от уважение и преданост към професора.
„Ала сега — с горчивина си помисли Уонда Селдън — каква още причина имат да стоят тук?“ Лек ветрец духна кичур от нейната руса коса в очите й; тя разсеяно го отметна и продължи да плеви.
— Госпожице Селдън, бихте ли ми отделили малко време?
Уонда се обърна и погледна нагоре. На застланата с чакъл пътека до нея стоеше млад мъж на двайсет и няколко години. Тя веднага почувства, че е силен и страшно интелигентен. Хари беше направил мъдър избор. Уонда се изправи, за да приказва с него: