— Скъпа, ти разбираш какво успяхте да постигнете в кабинета на Акарнио двамата със Стетин. Уверен съм, че пак така заедно можете да натиснете за малко кредити няколко финансисти. Зная, че не обичаш да оставяш любимия си първичен радиант, ала тези посещения ще ви дадат възможност да усъвършенствате способностите си и да добиете представа какво точно умеете да правите.
— Добре, деди, макар да съм сигурна, че след като вече имаш разрешение за Библиотеката, няма тъй да посрещат молбите ти.
— Съществува и друга причина, поради която смятам, че е важно за вас двамата да се движите заедно. Стетин, ти, мисля, казваше, че в определени случаи си чувствал присъствието на нечий ум като твоя, обаче не си бил в състояние да го откриеш.
— Да — отговори Палвър. — Получавал съм проблясъци, но винаги съм бил сред много хора. А през двадесет и четири годишния си живот съм имал това чувство само четири-пет пъти.
— Ама, Стетин — рече Хари с нисък и напрегнат глас, — възможно е всеки подобен проблясък да е бил умът на друг човек като теб и Уонда. Тя никога не е усещала такива проблясъци, защото, честно казано, цял живот е седяла на затворено. Няколкото пъти, когато е била навън сред хората, около нея най-вероятно не е имало никакъв менталик. Това е може би най-важната причина да излизате заедно, било то с мен или без мен. Вие трябва да откриете още себеподобни. Двамата сте достатъчно силни да натиснете един човек. Голяма група менталици, всички бутайки едновременно, ще са достатъчно мощни да задвижат цялата Империя!
С тези думи Хари Селдън провеси крака и се измъкна от колата. Уонда и Палвър го наблюдаваха как накуцва по алеята към Факултета по психоистория, но само смътно осъзнаваха каква огромна отговорност бе стоварил току-що връз младите им рамене.
33
Беше следобед и транторското слънце проблясваше върху металната кожа на голямата планета. Хари Селдън стоеше на края на терасата в Стрилингския университет, опитвайки се да прикрие с ръка очите си от силния блясък. От години не бе излизал вън от купола, с изключение на няколкото му посещения в Двореца, а те някак си не влизаха в сметката. Човек все пак се чувстваше много затворен в императорския парк.
Селдън вече не се разхождаше само с придружител. Сега Палвър прекарваше по-голямата част от времето си с Уонда. И двамата работеха по първичния радиант, потънали в тайната на ментализма или в търсене на други като тях. Ако желаеше, Хари би могъл да намери нов човек — студент в университета или участник в Проекта, който да действа като негов телохранител.
Но той знаеше, че телохранител не му е нужен повече. Откакто мина изслушването на свидетелите, на което се даде такава гласност, и след като бе възстановил контактите си с Галактическата библиотека, Комисията за обществена безопасност проявяваше повишен интерес към него. Селдън разбираше, че го следят; през последните месеци на няколко пъти даже видя „сянката“ си. Не се и съмняваше, че у дома и в кабинета му има подслушвателни устройства, ала винаги, когато осъществяваше по-деликатни връзки, сам включваше статичното поле.
Професорът не беше сигурен какво мисли Комисията за него — вероятно и членовете й още не бяха съвсем наясно. Независимо дали го смятаха за пророк или за странен чудак, те считаха за свой дълг да знаят по всяко време къде е той, а това означаваше, че докато не решат нещо друго, Селдън винаги ще бъде в безопасност.
Лек ветрец изду наситеносиньото наметало, което падаше на дипли върху гащеризона му, и разроши няколкото бели кичура коса, останали на главата му. Той погледна през перилата и видя гладкото, безшевно стоманено одеяло отдолу. Хари знаеше, че под одеялото бумтят машините на един много сложен свят. Ако куполът бе прозрачен, човек би могъл да забележи бързо движещите се коли; гравилетите, профучаващи през заплетената мрежа на свързаните помежду си тунели; хиперкорабите, които се товареха и разтоварваха със зърно, химикали и скъпоценности, предназначени практически за всички светове в Империята.
Под блестящата метална обвивка протичаше животът на четиридесет милиарда души, всеки със своите грижи, радости и драми. Той обичаше тази гледка — тази панорама на човешките постижения — и сърцето му се свиваше при мисълта, че само след няколко века всичко, което се простираше под него, щеше да тъне в руини. Големият купол щеше да бъде издраскан и раздран, за да открие изоставена пустош, била някога център на цветуща цивилизация. Селдън тъжно поклати глава, защото знаеше, че нищо не може да предотврати трагедията. Но той също така знаеше, че от земята, оголена от последните битки на Империята, ще поникнат живи филизи и че Трантор някак си пак ще се възроди като жизненоважен член на новата държава. Планът предвиждаше това.