Професорът се отпусна на една от пейките, ограждащи терасата. Кракът му болезнено пулсираше; пътешествието се бе оказало малко дълго за него. Да, обаче си заслужаваше да хвърли още веднъж поглед на Трантор, да почувства въздуха и да зърне огромното небе над себе си.
Селдън се замисли с тъга за Уонда. Вече рядко виждаше своята внучка, а когато това се случваше, Стетин Палвър неизменно беше с нея. През трите месеца, откакто се бяха срещнали, тя и Палвър бяха неразделни. Уонда уверяваше дядо си, че Проектът изисква постоянни занимания, но той подозираше, че нещата са по-дълбоки от обикновеното отдаване на работата.
Спомни си издайническите знаци от ранните си дни с Дорс. Сега забелязваше същото в начина, по който двамата млади се гледаха с напрежение, породено не само от интелектуалната възбуда, а и от емоционалното им състояние.
Освен това изглеждаше, че по природа Уонда и Палвър се чувстват по-добре насаме, отколкото с други хора. Всъщност Селдън бе открил, че когато наоколо нямаше никой освен него, внучката и помощникът й дори не разговаряха. Менталическите им способности бяха достатъчно развити и те не се нуждаеха от думи, за да общуват.
Останалите участници в Проекта не знаеха за техните уникални възможности. Хари бе сметнал за по-добре да не говори за работата на менталиците, най-малкото докато ролята им в Плана не бъде точно определена. Всъщност самият План беше строго начертан, но само в главата на Селдън. Щом се наместеха още няколко отделни късчета, щеше да го разкрие на Уонда и Палвър, а някой ден, при необходимост, на още един или двама души.
Хари се изправи бавно и сковано. Трябваше след около час да се върне в Стрилинг, за да се срещне с внучката и приятеля й. Те бяха оставили съобщение, че имат голяма изненада за него. Професорът се надяваше това да е още едно камъче от мозайката. Хвърли последен поглед на Трантор и преди да се обърне и да тръгне към ескалатора с гравитационно отблъскване, се усмихна и тихичко произнесе: „Фондация.“
34
Хари Селдън влезе в кабинета си и видя, че Уонда и Палвър вече са пристигнали и седнали около масата за конференции в другия край на стаята. Както беше обичайно за тях двамата, в помещението цареше тишина.
Изведнъж Хари рязко спря, защото забеляза, че с тях седи нов човек. Колко странно — в компанията на други хора от учтивост Уонда и Палвър обикновено преминаваха на стандартен говор, но сега нито един от тримата не си отваряше устата.
Селдън изгледа новодошлия — чудноват на вид мъж на около тридесет години, с късогледо изражение, получено от прекалено дълго учене. „Ако не беше твърдото очертание на брадичката му — помисли той, — може би щях да го отхвърля като безперспективен, ала това очевидно би било грешка.“ Лицето на мъжа излъчваше и сила, и мекота. „Лице, заслужаващо доверие“ — реши професорът.
— Дядо — каза Уонда, като стана грациозно от стола си.
Селдън усети, че сърцето му се свива от болка при вида й — толкова много се бе променила през последните няколко месеца, откакто загуби семейството си.
Докато по-рано винаги го наричаше „деди“, сега се обръщаше с по-официалното „дядо“. В миналото сякаш трудно можеше да се въздържи да не се усмихва и хихика; напоследък ведрият й някога поглед твърде рядко се проясняваше от радостна усмивка. Но тя — както преди, така и днес — беше красива и само изключителният й интелект надминаваше красотата й.
— Уонда, Палвър — кимна той, като целуна внучката си по бузата и шляпна младежа по рамото. — Привет — поздрави и непознатия, който също беше станал на крака. — Аз съм Хари Селдън.
— За мен е огромна чест да се запозная с вас, професоре — отвърна мъжът. — Аз съм Бор Алурин — гостът протегна ръка по най-древния и следователно най-официален начин на поздравяване.
— Бор е психолог, Хари — обясни Палвър, — и горещ привърженик на вашия труд.
— И което е по-важно, дядо — добави Уонда, — Бор е един от нас.
— Един от вас ли? — Селдън изгледа изпитателно и двамата. — Да не би да искате да кажете… — очите му светнаха.
— Да, дядо. Вчера Стетин и аз вървяхме из сектора Ери, обикаляхме нагоре-надолу, както ти беше предложил за да търсим други. Изведнъж — хоп! — ето го.
— Веднага разпознахме характерния начин на мислене, започнахме да се оглеждаме и да се опитваме да установим връзка — рече Палвър, който поде историята. — Намирахме се в търговския район, близо до космодрума, така че алеите бяха задръстени от купувачи, туристи и търговци от Външните светове. Изглеждаше безнадеждно, но тогава Уонда просто спря, сигнализира: „Ела тук“, и Бор се появи от тълпата. Той се доближи до нас и на свой ред сигнализира: „Да?“