— Дорс, не знам. Ти също не очаквай аз да мога да реша всички проблеми.
11
Рядко някой друг освен Император Клеон виждаше Ето Демерцел. Той предпочиташе да стои в сянка по ред причини, една от които бе, че видът му почти не се променяше с времето.
От няколко години Хари Селдън наистина не бе го виждал и не беше разговарял с него насаме от първите си дни, когато пристигна на Трантор.
Като се има предвид последната обезпокояваща среща с Ласкин Джоуранъм, и Ето Демерцел, и Селдън чувстваха, че ще е по-добре да не демонстрират връзката си. Посещението на Хари Селдън в приемната на Първия министър в Императорския дворец не би минало незабелязано и по съображения за сигурност двамата решиха да се срещнат в малък, но луксозно обзаведен апартамент в хотел „Краят на купола“ — точно до градините на Двореца.
Срещата с Ето Демерцел възкреси болезнено спомена за онези дни. Самият факт, че Демерцел все още правеше същото впечатление както тогава, подсилваше болката. Чертите на лицето му бяха силни и правилни. Беше висок и продължаваше да е як, а в черната му коса нямаше и следа от нещо бяло. Не бе красавец, ала се отличаваше с някаква мрачна привлекателност. Изглеждаше така, както би трябвало да изглежда идеалният Първи министър на Императора, и изобщо не приличаше на който и да било предшественик на тоя пост. Селдън си помисли, че той дължи на външния си вид половината от своето влияние над Императора, оттам — над Двора, и оттам — над Империята.
Демерцел се приближи към него, леко извил устни в усмивка, без ни най-малко да нарушава тъжното си изражение.
— Хари — рече, — радвам се да те видя. Донякъде се боях, че ще промениш решението си и ще отложиш срещата.
— Аз се боях повече от „донякъде“, че вие ще промените вашето, Първи Министре.
— Ето — ако се страхуваш да използваш истинското ми име.
— Не мога. Няма да успея да го произнеса, нали знаеш?
— Пред мен ще успееш. Кажи го. Ще ми бъде приятно да го чуя.
Селдън се поколеба, сякаш не вярваше, че устните му ще могат да оформят думата или че гласните му струни ще зазвучат.
— Данил — рече той накрая.
— Р. Данил Оливо — каза Демерцел. — Точно така. Ще вечеряш с мен, Хари. Ако вечерям с теб, няма да ми се наложи да ям, което ще бъде известно облекчение.
— С удоволствие, макар че идеята да се угощавам сам не съвпада с представата ми за весело прекарване. Може би една-две хапки…
— Щом ще ти достави удоволствие…
— Все едно — отвърна Селдън. — Не мога да не се питам дали е разумно да прекараме твърде много време заедно.
— Разумно е. Заповед на Императора. Негово императорско величество го иска.
— Защо, Данил?
— След две години пак ще има Конгрес. Изглеждаш изненадан. Да не беше забравил?
— Не съвсем. Просто не си бях помислил за това.
— Да не би да възнамеряваш да не присъстваш? На последния Конгрес ти хвърли бомбата.
— Да, с психоисторията — голяма бомба.
— Привлече вниманието на Императора. Никой друг математик не успя да го направи.
— Първоначално ти беше заинтригуваният, а не Императорът. Сетне трябваше да офейкам и да не му се мяркам пред очите, докато те уверих, че съм почнал да разработвам психоисторията. Тогава ти ми позволи да остана на сянка в безопасност.
— Едва ли може да се нарече „на сянка“ да бъдеш декан на един престижен математически факултет.
— На сянка съм, защото така се прикрива моята психоистория.
— А, храната пристига. Хайде за малко да поговорим за други неща, както се полага между приятели. Как е Дорс?
— Прекрасно. Истинска съпруга. Преследва ме до смърт с тревогите си за собствената ми безопасност.
— Това й е работата.
— И тя често ми го напомня. Данил, наистина никога няма да мога да ти се отплатя, загдето ни събра с нея.
— Благодаря ти, Хари, но, честно казано, не предвиждах за вас щастието на семейния живот — особено за Дорс…
— Въпреки всичко ти благодаря за подаръка, колкото и далеч от реалността да са били очакванията ти.
— Радвам се, обаче ще видиш, че този подарък може би ще има съмнителни последици — също както и приятелството ми.
Тук Селдън не успя нищо да отвърне и когато Демерцел му направи знак, се върна към яденето. След малко той кимна към хапката риба на вилицата си и рече:
— Действително не мога да позная организма, но пък си е сготвен по микогенски.
— Да. Зная, че ти харесва.
— Това оправдава съществуването на микогенците. Единственото им оправдание. Извинявай, Данил, не трябваше да забравям, че за теб те имат специално значение.
— Тяхното специално значение свърши. Много, много отдавна предците им населяваха планетата Аврора. Живееха по триста и повече години и бяха господари на Петдесетте свята на Галактиката. Един аврорианец ме е проектирал и ме е създал. Това не съм го забравил; помня го далеч по-точно и с доста по-малки изкривявания, отколкото техните микогенски потомци го помнят. Но още тогава — много, много отдавна — аз ги напуснах. Направих своя избор кое е добро за човечеството и според силите си се ръководя от него.