Откъде да знае? Тя не беше като другите жени и никога не я бе виждал наистина разгневена. Може би в характера й не влизаше да се ядосва истински — или онова, което според него би показвало, че е истински ядосана.
Дорс просто го изгледа студено и произнесе с горчив и неодобрителен глас: „Ти си го изпратил в Дал? Сам?“ Много тихо и въпросително.
За миг Селдън трепна от ниския й тон. Сетне твърдо рече:
— Така трябваше. Беше необходимо.
— Чакай да проумея. Изпратил си го в това свърталище на крадци, в това леговище на убийци, сред тази сбирщина от всичко престъпно?
— Дорс! Вбесяваш ме, като говориш тъй. Мисля, че само един фанатик може да използва подобни шаблони.
— Отричаш ли, че Дал е точно същият, какъвто го описах?
— Разбира се. Там има престъпници и бедняшки квартали, знам го отлично. И двамата го знаем. Само че не целият Дал е такъв. Престъпници и бедняшки квартали има във всеки сектор, даже в Императорския и в Стрилинг.
— Ех, няма ли някакви степени? Едно не е равно на десет. Ако всички светове са наситени с престъпност, ако всички сектори гъмжат от рецидивисти, Дал не е ли сред най-лошите? Пусни компютъра и провери статистиките.
— Няма за какво да ги проверявам. Дал е най-бедният сектор на Трантор, а между мизерията и престъпността съществува положителна корелация, признавам си.
— Признаваш! И си го пратил сам? Можехте да идете заедно или да ме помолиш аз да го придружа, или да проводиш с него половин дузина състуденти. Сигурна съм, че щяха да го приемат като добре дошъл отдих от ученето.
— Това, за което ми трябва Рейч, изисква да бъде сам.
— И за какво ти трябва?
Селдън обаче упорито мълчеше.
— Дотам ли стигнахме? Да не ми вярваш? — рече Дорс.
— Става дума за догадка. Осмелявам се лично да поема риска, но не мога да включа и теб или когото и да било другиго.
— Само че не ти поемаш риска, ами бедният Рейч.
— Той не поема никакъв риск — нетърпеливо каза Селдън. — Двадесетгодишен е, жизнен и твърд като дърво — и то нямам предвид дръвчетата, които растат под стъклата на Трантор. Говоря за някое хубаво здраво дърво от хеликонските гори. Освен това е извъртач, а далянците не са.
— Ти пък с твоето извъртане — рече Дорс, без студенината й изобщо да се е стопила — Мислиш си, че то решава всичко? Далянците носят ножове. Всеки далянец. И бластери, сигурна съм.
— За бластерите не знам. Щом се стигне до бластери, законите са съвсем сурови. Що се отнася до ножовете, уверен съм, че и Рейч има. Той носи нож дори тук в кемпуса, където е абсолютно противозаконно. Смяташ ли, че няма да го вземе в Дал?
Дорс не отговори.
Селдън също мълча няколко минути, после реши, че може би е време да я успокои:
— Слушай, ще ти кажа нещо. Надявам се, че младежът ще види Джоуранъм, който се кани да посети Дал.
— О, и какво очакваш да направи Рейч? Да го накара горчиво да съжалява за порочната си политика и да го върне обратно в Микоген?
— Хайде, стига. Ако смяташ да се държиш така язвително, няма смисъл да го обсъждаме — той отмести поглед от нея към прозореца в сиво-синьото небе под купола. — Онова, което очаквам да направи — гласът му за миг секна, — е да спаси Империята.
— Това положително ще бъде много по-лесно.
Тонът на Селдън укрепна:
— Да, това очаквам. Ти нямаш готово решение, самият Демерцел също няма готово решение. Той направо си призна, че решението зависи от мен. Ето към какво се стремя и затуй Рейч ми трябва в Дал. В края на краищата знаеш, че има способността да предизвиква симпатия. Тя му свърши работа с нас и съм убеден, че ще му свърши работа и с Джоуранъм. Ако се окажа прав, всичко може да мине добре.
Очите на Дорс леко се разшириха:
— Да не ми намекваш, че се ръководиш от психоисторията?
— Не, не искам да те лъжа. Не съм стигнал до точката, където бих могъл по някакъв начин да се ръководя от психоисторията, но Юго непрекъснато говори за интуиция, а аз си имам моята.
— Интуиция? Какво е това? Дай определение!
— Много просто. Интуицията е едно странно за човешкия мозък изкуство да извлича правилния отговор от данни, които сами по себе си са непълни или дори може би подвеждащи.
— И ти си го направил?
Селдън кимна убедено:
— Да. Точно така.
Ала иначе си помисли нещо, което не посмя да сподели с Дорс. Ами ако чарът на Рейч е отлетял? Или, още по-лошо, ако съзнанието, че е далянец, се окаже прекалено силно за него?
14
Билиботън си беше Билиботън — мръсният, проснал се нашироко, зловещ район Билиботън. Той ухаеше на разложено и въпреки това бе пълен с жизненост, каквато Рейч бе убеден, че не може да се намери никъде другаде на Трантор. Навярно не можеше да се намери и в цялата Империя, макар че младежът не знаеше нищо от първа ръка за който и да било друг свят освен Трантор.