За последен път посети Билиботън, когато беше не повече от дванайсетгодишен, но дори хората по улиците сякаш бяха същите: същата смесица от подлост и непочтителност; изпълнени с изкуствена гордост и мърмореща неприязън; мъжете — белязани с тъмните си пищни мустаци, а жените — с торбестите си дрехи, които сега изглеждаха ужасно развлечени в по-възрастните и видели свят очи на Рейч.
Как е възможно жени с такива дрехи да привличат мъжете? Глупав въпрос. Даже когато беше на дванадесет, имаше съвсем ясна представа колко лесно и бързо могат да се съблекат.
Ето го тук, потънал в мисли и спомени, върви покрай витрините на магазините, опитва се да се убеди, че помни точно това или онова място, и се чуди дали между минувачите, с осем години по-възрастни, са и хората, които бе познавал. Може би момчешките му приятели — и той изпита неловкост от факта, че макар да си спомняше някои от прякорите, дето си лепяха един на друг, не успява да се сети за нито едно истинско име.
Дупките в паметта му бяха наистина огромни. Не че осем години са чак толкова много време, ала туй бяха две пети от живота на двайсетгодишния човек, а неговият живот, откакто напусна Билиботън, така се различаваше от всичко преди, че то бе избледняло като мъгляв сън.
Миризмите обаче си бяха същите. Стигна до една пекарница — мръсна и неприветлива — и помириса кокосовата глазура, просмукала въздуха с ухание, каквото не беше подушвал никъде другаде. Даже когато му се случеше да спре, за да си купи кокосови сладки, дори когато ги рекламираха като „далянски“, те си оставаха само бледи имитации и нищо повече.
Изкушението бе силно. Всъщност защо не? Имаше кредити, а Дорс не бе тук, та да сбърчи нос и да се зачуди на висок глас колко е чисто — или, по-скоро, колко не е чисто — това заведение. Кой ли едно време се интересуваше от чистота?
Магазинчето беше сумрачно и трябваше известно време очите на Рейч да свикнат. Видя няколко ниски маси с по чифт полуразпаднали се столове, където хората несъмнено можеха да опитат нещо леко от рода на мока и тарталетки. На една маса седеше младеж, пред него стоеше празна чаша. Той носеше тениска, която някога е била бяла и сигурно на по-свястно осветление щеше да изглежда още по-мръсна.
Пекарят или може би сервитьорът излезе от задната стаичка и каза доста грубо:
— К’во искаш?
— Кокосарник — рече Рейч също тъй грубо (нямаше да бъде истински билиботънец, ако разиграваше разни там учтивости), като използва жаргонната дума, добре запомнена през ония времена.
Думата все още бе в обръщение, защото сервитьорът му подаде с пръсти точно желаната сладка. Момчето Рейч би сметнало това в реда на нещата, но мъжът Рейч леко се слиса.
— Искаш торбичка?
— Не — отвърна гостът. — Ще я изям тук.
Плати на сервитьора, взе кокосарника от ръката му и полупритворил очи, впи зъби във вкусотията. В детството му тя бе рядко угощение — понякога щом събереше нужния кредит, за да си я купи, понякога щом получеше хапка от временно забогатял приятел, а най-често ако чопнеше някой кокосарник, докато никой не гледа. Сега можеше да поръча колкото си ще.
— Хей! — викна един глас.
Младежът от другата маса му се мръщеше. Рейч вежливо каза:
— На мен ли говориш, аверче?
— Ъхъ. К’во правиш?
— Джвакам кокосарник. К’во ти пука? — автоматично бе приел билиботънския начин на изразяване. Въобще не му беше трудно.
— И к’во търсиш в Билиботън?
— Тук съм роден. И отгледан. В легло, а не на улицата като теб — обидата бе изречена лесно, сякаш никога не бе напускал родното място.
— Ами-и? Много хубаво се обличаш за билиботънец. Съвсем фръц-фръц. Смърдиш на парфюм — и оня повдигна кутрето си, за да намекне за женственост.
— Няма да говоря ти как смърдиш. Аз се издигнах навън.
— Навън, така ли? Ой-ля-ляя.
Двама мъже влязоха в пекарницата. Рейч леко се смръщи, защото не беше сигурен дали не са повикани. Младежът на масата обясни на новодошлите:
— Тоя образ се бил издигнал навън. Казва, че е билиботънец.
Единият от новодошлите отдаде иронично чест и се ухили без следа от дружелюбност. Зъбите му бяха обезцветени.
— Не е ли гот? Винаги е приятно да срещнеш някой билиботънец, който се е издигнал навън. Т’ва му дава шанс да помогне на бедните кутсузлии от сектора. Например с кредити. Всякога можеш да пуснеш някой и друг кредит за бедните, а?
— Колко имаш, господине? — попита другият и престана да се хили.