— Хей — рече мъжът зад тезгяха. — Айде, момчета, излезте от моя магазин. Не искам разправии тук.
— Няма да има разправии — заяви Рейч. — Аз си тръгвам.
Той се запъти към вратата, но седналият протегна крак пред него:
— Не си отивай, приятел. Компанията ти ще ни липсва.
Собственикът зад тезгяха, очевидно уплашен от най-лошото, изчезна в дъното. Рейч се усмихна и каза:
— Веднъж, момчета, като бях в Билиботън с вехтите, ни спряха десет приятелчета. Десет. Броих ги. Трябваше да се погрижим за тях.
— Е? — изръмжа първият, който се бе обадил. — Твоят старец ли се погрижи и за десетте?
— Моят старец? Тц. Той не би си хабил времето. Дъртата ги оправи, пък аз мога да го върша по-добре от нея. Тука сте едва трима. Така че, ако нямате нищо против, разчистете пътя.
— Разбира се. Само остави всичките си кредити. И някои дрехи.
Младежът от масата се изправи. В ръката си държеше нож.
— Виж ги ти — каза Рейч. — Сега ще ми губят времето.
Беше привършил своя кокосарник и се бе полуизвърнал. После светкавично се хвана за масата, а левият му крак излетя и върхът на обувката му се заби безпогрешно в слабините на човека с ножа.
Онзи изрева и падна. Масата изхвърча, избута втория към стената и го задържа там, докато лявата ръка на Рейч се мярна, за да тресне с ръба на дланта ларинкса на третия, който се закашля и строполи.
Всичко отне две секунди — Рейч вече стоеше с по един нож във всяка шепа.
— Хайде, кой от вас иска да шавне?
Те се облещиха в него, но останаха като вцепенени по местата си и Рейч кимна:
— В такъв случай аз си тръгвам.
Обаче сервитьорът, оттеглил се в задната стаичка, сигурно бе извикал за помощ, защото още трима мъже влязоха в магазинчето, докато оня пищеше: „Скандалджии! Чисти скандалджии!“
Новопристигналите бяха облечени еднакво — очевидно в униформа, каквато Рейч досега не бе виждал. Крачолите на панталоните бяха натикани в ботуши, свободните зелени тениски — препасани, а на върха на главите им се кипреха малко смешни полусферични шапки. Отпред на лявото рамо на всяка тениска личаха буквите „ГД“.
Изглеждаха далянци, ала мустаците им не напомняха съвсем далянските. Бяха черни и гъсти, но грижливо подстригани на нивото на устните и не бяха оставени да станат прекалено пищни. Рейч си позволи вътрешно да им се изсмее. Липсваше им убедителността на собствените му мустаци, обаче трябваше да признае, че са спретнати и чисти.
Водачът на тримата униформени каза:
— Аз съм ефрейтор Куинбър. Какво става тук?
Победените билиботънци се вдигнаха на крака с очевидно очукан вид. Единият все още беше превит надве, другият търкаше гърлото си, а третият се държеше така, сякаш рамото му е изкълчено.
Ефрейторът философски ги огледа, докато хората му блокираха вратата. Той се обърна към Рейч — единствения, които изглеждаше незасегнат:
— Момче, ти билиботънец ли си?
— Тук съм роден и отгледан, но осем години съм живял къде ли не — билиботънският му акцент намаля, ала все още се чувстваше (поне дотолкова, доколкото съществуваше и в речта на ефрейтора). Дал имаше и други райони освен Билиботън, като някои от тях претендираха за голяма вежливост в обноските. — От органите на реда ли сте? Нещо не си спомням униформата, която вие…
— Не сме от органите на реда. В Билиботън няма да намериш много органи на реда. Ние сме Гвардията на Джоуранъм и поддържаме спокойствието. Познаваме тези тримата и сме ги предупреждавали. Ще се погрижим за тях. Ти си нашият проблем, мой човек. Името? Гражданският номер?
Рейч им ги каза.
— И какво стана тук?
Рейч им обясни.
— А каква ти е работата насам?
— Вижте какво, имате ли право да ме разпитвате? Ако не сте от органите на реда… — забеляза гостът.
— Слушай — рече с решителен глас ефрейторът, — не ни питай за правата. Ние сме всичко, което съществува в Билиботън, и използваме това, защото си го взимаме. Казваш, че си набил тези трима мъже и аз ти вярвам. Само че нас няма да ни набиеш. На нас не ни разрешават да носим бластери… — И тук той бавно извади един бластер. — Сега ми кажи каква работа имаш насам.
Рейч въздъхна. Ако беше отишъл направо в залата на сектора, както би трябвало да направи, ако не беше спрял, за да се потопи в носталгията си по Билиботън и кокосарниците…
— Дошъл съм да видя господин Джоуранъм по важен въпрос и доколкото вие, изглежда, сте част от негова органи…
— Да видиш лидера?
— Да, ефрейторе.
— С два ножа в ръцете?
— За самозащита. Нямах намерение да ги нося с мен, когато срещна господин Джоуранъм.
— Ти казваш това. Ще те арестуваме, господине. Ще разчепкаме тая работа. Може да ни отнеме много време, обаче ще я разчепкаме.