— Но вие нямате право. Вие не сте законно упълно…
— Добре, намери някой да му се оплачеш. Дотогава си наш.
И така, ножовете бяха конфискувани, а Рейч — задържан.
15
Клеон вече не бе същият красив млад монарх, когото показваха холографиите. Може би на тях все още беше същият, ала огледалото твърдеше друго. Последният му рожден ден бе отпразнувай с обичайната тържественост и ритуали, но въпреки туй си оставаше четиридесетият.
Императорът не виждаше нищо лошо във факта да е на четиридесет. Здравето му беше идеално. Беше качил леко килограмите, обаче съвсем леко. Ако не бяха периодично извършваните микрокорекции, навярно лицето му би изглеждало по-възрастно и това му придаваше леко емайлиран вид.
Владееше трона от осемнадесет години — едно от най-продължителните царувания през този век — и чувстваше, че няма сила, която ще му попречи да управлява още четиридесет, така че в резултат неговото царуване да стане най-дългото в историята на Империята. Клеон погледна пак огледалото и реши, че би било малко по-добре, ако не актуализира третото измерение на лицето си.
Я виж Демерцел — предания, благонадеждния, необходимия, непоносимия Демерцел. Въобще не се е променил. Поддържа се, и то, доколкото е известно на Клеон, без никакви микрокорекции. Естествено Демерцел си трае за всичко. И никога не е бил млад. Още когато постъпи на служба при бащата на Клеон и Клеон бе малко момче и имперски принц, видът му не беше младежки. Видът му и сега не е младежки. Дали е по-хубаво да изглеждаш стар отначало, но да избегнеш промените после? Промените!
Това му напомни, че е повикал Демерцел с определено намерение, а не просто така, та той да стои там, докато Императорът размишлява. Първият министър би приел прекаления размисъл като признак за старост.
— Демерцел — каза монархът.
— Сир?
— Този приятел Джоуранъм… Уморих се да слушам за него.
— Няма причина да слушате за него, сир. Той е един от онези феномени, които изплуват на повърхността на новините за кратко и сетне изчезват.
— Ала Джоуранъм не изчезва.
— Понякога това отнема малко време, сир.
— Какво мислиш за него, Демерцел?
— Опасен е, но има известна популярност. Точно тя увеличава опасността.
— Щом ти го намираш опасен, а аз го намирам досаден, защо трябва да чакаме? Не може ли просто да бъде затворен или екзекутиран, или нещо подобно?
— Политическата ситуация на Трантор, сир, е деликатна…
— Винаги е била такава. Кога си ми казвал, че е друга освен деликатна?
— Живеем в трудни години, сир. Ще бъде безполезно да направим нещо по-сериозно срещу Джоуранъм, ако с това само засилим опасността.
— Лоша работа. Може и да не съм много начетен — един Император няма време да бъде много начетен, — ала все пак знам историята на моята Империя. През последните две столетия е имало доста от тези популисти, както ги наричат, дето са заграбвали властта. При всеки отделен случай те са свеждали царуващия Император до фигурант. Аз не желая да бъда фигурант, Демерцел.
— Не е възможно да станете, сир.
— Няма да бъде невъзможно, ако ти нищо не правиш.
— Опитвам се да взема мерки, сир, но предпазливи.
— Има поне един приятел, който не е предпазлив. Преди около месец професор от университета — професор! — спрял без чужда помощ потенциален бунт на джоуранъмитите. Натикал се там и го спрял.
— Точно така е направил, сир. Откъде научихте?
— Научих, защото става дума за човек, от когото се интересувам. Защо не си ми докладвал за случая?
Демерцел отвърна почти сервилно:
— Редно ли ще бъде да Ви безпокоя с всички незначителни подробности, които минават през бюрото ми?
— Незначителни? Професорът, свършил тази работа, се казва Хари Селдън.
— Действително това му беше името.
— И то ми е познато. Преди няколко години той не представи ли на последния Конгрес един доклад, който ни заинтригува?
— Да, сир.
Клеон изглеждаше доволен:
— Както виждаш, все пак имам памет. Не ми е нужно да разчитам за всичко на моите хора. Нали разговарях с тоя приятел Селдън за същността на доклада му?
— Паметта Ви е наистина безпогрешна, сир.
— Какво стана с неговата идея? Беше някакво устройство за предсказване на бъдещето. Моята безпогрешна памет не е запазила названието му.
— Психоистория, сир. Това не е точно устройство за предсказване на бъдещето, а теория за предвиждане на общите тенденции в бъдещата история на човечеството.
— И какво стана с нея?
— Нищо, сир. Както Ви обясних навремето, цялата идея се оказа съвършено непрактична. Много любопитна, но безполезна.