По лицето на ефрейтора ясно пролича, че името не му е неизвестно.
— Каква е тая дума, дето ще я напишеш?
— Психоистория.
Далянецът се намръщи:
— Що е то?
— Няма значение. Само я прочетете и ще видите какво ще стане.
Ефрейторът му подаде листче от тетрадка:
— Добре. Пиши и ще видим какво ще стане.
Рейч почувства, че трепери. Много му се искаше да знае как ще се развият събитията. Те зависеха изцяло от човека, с когото щеше да говори ефрейторът, и от магията на думата.
17
Хари Селдън погледна дъждовните капки по стъклата на императорския автомобил и усети пронизваща носталгия.
За всичките осем години, прекарани на Трантор, едва за втори път му бе наредено да посети Императора на единственото открито късче земя на планетата. И двата пъти времето беше лошо. Първия път, малко след като пристигна на Трантор, калпавото време само го раздразни. На него то не предлагаше нищо ново. Хеликон, родният му свят, си имаше достатъчно бури, особено в района, където бе отраснал.
Но ето че вече отдавна живееше в един измислен климат, в който бурите представляваха компютъризирана облачност на случайни интервали плюс кротки валежи в часовете за спане. Бушуващите ветрове бяха заменени със зефири и нямаше големи горещини и студове, ами просто фини промени, които те караха понякога да разкопчаеш ризата си или да си сложиш тънка жилетка. И Хари беше чувал оплаквания дори от тези леки изменения.
Сега наблюдаваше как от студеното небе се лее истински дъжд — не бе виждал такава гледка от години, — а всъщност обичаше дъжда. Той му напомняше за Хеликон, за младостта, за относително безгрижните дни и Селдън се чудеше дали ще може да убеди шофьора да мине по обиколния път до Двореца.
Беше невъзможно! Самият Император искаше да го види, но с автомобил пътуването бе достатъчно дълго, дори и когато се движиш по права линия и трафикът не ти пречи. Разбира се, Императорът не бива да го чака.
Този Клеон се различаваше от оня, когото Селдън зърна преди осем години. Беше качил към десет фунта8 и лицето му бе навъсено. Кожата около очите и на бузите му изглеждаше изтъняла в резултат на твърде многото микрокорекции, както установи Хари. В известен смисъл той изпита жал към Клеон: при всичката му гордост и имперска власт монархът оставаше безсилен пред хода на времето.
Клеон пак прие Хари Селдън насаме — в същата луксозно обзаведена стая от първата им среща. Според етикета Селдън зачака да се обърнат към него.
Като прецени набързо външността на госта, Императорът каза небрежно:
— Радвам се да ви видя, професоре. Нека да зарежем формалностите, както постъпихме и миналия път.
— Добре, сир — рече вдървено Селдън. Не винаги беше безопасно да се държиш неофициално само защото в момент на разчувстване Императорът ти е внушил да го сториш.
Клеон направи неуловим жест и изведнъж стаята се оживи от автомати, появи се маса и започнаха да пристигат ястия. Обърканият Хари не можеше да проследи отделните детайли.
Домакинът запита съвсем естествено:
— Ще вечеряме ли заедно, Селдън?
Поканата имаше интонацията на въпрос, ала по някакъв начин носеше силата на заповед.
— Ще бъде чест за мен, сир — каза професор Селдън и внимателно се огледа. Много добре знаеше, че човек не задава (или поне не бива да задава) въпроси на Императора, обаче не виждаше как да го избегне. Съвсем тихо, стараейки се да не прозвучи нетактично, той рече: — Първият министър няма ли да вечеря с нас?
— Не — отвърна Клеон. — В този момент той има други задължения и освен това искам да говоря с вас на четири очи.
Известно време се храниха мълчаливо. Монархът го фиксираше с поглед, а Хари Селдън плахо се усмихваше. Клеон не бе смятан за жесток или дори за безотговорен, но на теория можеше да нареди да арестуват Селдън въз основата на някое, смътно обвинение и ако Императорът пожелаеше да упражни влиянието си, делото никога нямаше да стигне до съда. Винаги бе по-добре да останеш незабелязан, ала сега Селдън не беше в състояние да го постигне.
Преди осем години, когато го бяха докарали в Двореца с въоръжена охрана, положението изглеждаше значително по-тежко, обаче тоя факт не успокояваше професора.