После Клеон заговори.
— Селдън — рече, — Първият министър ми е особено полезен, но понякога ми се струва, че хората може би си мислят, че нямам собствен мозък. Вие така ли смятате?
— В никакъв случай, сир — спокойно каза Селдън. Не се препоръчваше да протестира твърде много.
— Не ви вярвам. Както и да е, аз наистина имам собствен мозък и помня, че когато за пръв път дойдохте на Трантор, се забавлявахте с оная, психоисторическата задача.
— Сигурен съм, сир, че си спомняте — меко отбеляза Селдън — и как навремето Ви обясних, че това е математическа теория без практическо приложение.
— Тъй твърдяхте. Все още ли го твърдите?
— Да, сир.
— Продължавате ли оттогава да работите над нея?
— Понякога си играя, но нищо не излиза. За нещастие хаосът се намесва и възможността за предвиждане не е…
Императорът го прекъсна:
— Има един специфичен проблем, с който желая да се заемете. Опитайте от десерта, Селдън, доста е добър.
— Какъв е проблемът, сир?
— Ласкин Джоуранъм. Демерцел ми казва, — о, много учтиво — че не мога да арестувам този човек и не мога да използвам въоръжени сили, за да разбият последователите му. Казва, че това просто ще влоши положението.
— Щом Първият министър го заявява, предполагам, че е така.
— Обаче аз не искам тоя Джоуранъм… Във всеки случай няма да стана пионка в ръцете му. Демерцел нищо не прави.
— Уверен съм, сир, че прави, каквото умее.
— Ако се опитва да облекчи проблема, положително не ме държи в течение.
— Това, сир, може би се дължи на естественото му желание да Ви държи над крамолите. Първият министър сигурно чувства, че ако се налага Джоуранъм… ако се налага…
— Продължете — каза Клеон с тон на безкрайно отвращение.
— Да, сир. Не би било мъдро да изглежда сякаш лично Вие сте срещу него. В името на стабилността на Империята трябва да останете настрани.
— Много по-лесно бих могъл да осигуря стабилността на Империята без Джоуранъм. Какво предлагате, Селдън?
— Аз ли, сир?
— Вие, Селдън — нетърпеливо кимна Клеон. — Искам да ви съобщя, че не ви вярвам, като казвате, че тази психоистория е само играчка. Демерцел е на приятелска нога с вас. Мислите ли, че съм такъв идиот да не го знам? Той очаква нещо от вас. Очаква от вас психоисторията и понеже не съм глупак, аз също я очаквам. Селдън, вие за Джоуранъм ли сте? Истината!
— Не, сир, не съм за него. Намирам го за крайно опасен за Империята.
— Твърде добре, вярвам ви. Доколкото разбирам, сте спрели сам-самичък един потенциален бунт на джоуранъмити във вашия университет.
— Съвсем импулсивно, сир.
— Това го разправяйте на простаците, не на мен. Вие сте го изчислили с психоисторията.
— Сир!
— Не протестирайте. Какво правите по въпроса с Джоуранъм? Ако сте на страната на Империята, трябва да вземате мерки.
— Сир — предпазливо каза Селдън, защото не бе уверен дали наистина познава Императора. — Изпратих сина си да се срещне с Джоуранъм в сектора Дал.
— Защо?
— Синът ми е далянец и е умен. Може да открие нещо, което да ни е от полза.
— Може?
— Има вероятност, сир.
— Ще ме държите ли в течение?
— Да, сир.
— И, Селдън, не ми разправяйте, че тая психоистория е някаква играчка, че дори не съществува. Не искам да го чувам. Очаквам да направите нещо с Джоуранъм. Не мога да кажа какво да бъде, но трябва да се поразмърдате. Иначе няма да се разберем. Можете да си вървите.
Селдън се върна в Стрилингския университет в далеч по-мрачно настроение, отколкото бе тръгнал. Клеон бе говорил така, като че ли не би приел един провал.
Сега всичко зависеше от Рейч.
18
Рейч седеше в чакалнята на една обществена сграда в Дал, където в битието си на млад гамен никога не би посмял да припари. Честно казано, и сега се чувстваше малко неловко, сякаш е влязъл без позволение в чужд имот.
Опита се да бъде спокоен, заслужаващ доверие, обичлив.
Баща му споменаваше, че той носи това у себе си, но Рейч въобще не го бе осъзнавал. Ако то идваше отвътре, вероятно щеше да го развали с прекалено напъване да изглежда такъв, какъвто в действителност е.
Помъчи се да се отпусне, държейки под око чиновника, който се бореше с компютъра на бюрото си. Чиновникът не беше далянец. Всъщност туй беше Гембъл Дийн Намарти — дошлият заедно с Джоуранъм на срещата с професора, на която присъства и Рейч.
От време на време Намарти вдигаше очи от бюрото и стрелваше по някой враждебен поглед към госта. На тоя тип обичливостта на Рейч не му минаваше, младежът ясно го виждаше.
Не се и опита да отвърне на враждебността му с приятелска усмивка — щеше да бъде твърде неестествено. Просто чакаше. Засега нещата вървяха добре. Ако Джоуранъм дойдеше, както се очакваше, Рейч би имал шансове да говори с него.